Слънчево невеново масло

    Сутрин градината ни цялата потъва в роса... Момичетата обикновено излизат по гумени ботуши защото летата тук са мокри и дъждовни. Спокойно можем да живеем с илюзията, че сме в някоя английска провинция... но вместо лехи с рози имаме невени. За да цъфтят цяло лято обаче, не оставам  цветчета им да прецъфтяват напълно. А винаги когато са напълно отворени, и попили най-много слънчева светлина откъсвам най-големите цветове и ги оставам на проветриво, топло място да се изсушат. За седмица, две обикновено имам няколко шепи супен невен.

    От него приготвим невеново масло. В голям буркан заливам сушените цветове със зехтин.Оставам буркана на югозападния ни прозорец, където слънцето го нагрява през целия следобед в следващите четири, пет седмици.  Колкото по-дълго кисне невена толкова по-тъмно става маслото. То има силно затоплящ ефект. Когато се роди Даренцето мажех стъпалцата й, а сега когато момичетата са по-големи им подарявам лятно слънце в студените зимни вечери след баня.

    По същия начин приготвям кантарионово масло. Миналата година направих смес невен и кантарион и се получи също силна и лековита смес за ожулени колена, и издрани лакти.   Прецеждам маслото от цветове през тензухена марля, го наливам в тъмни шишета. Тук е мястото да ви споделя една интересна възможност как да рециклирате  цветното стъкло :  Витамини и подправки  

   Ето и нашето предложение. Етикетчето към това шишенце е изрязано от страницата на стара книга и към него е пришито на машина още едно по-малко бяло листче със съдържанието. Завързано е ленено канапче, а тапата е коркова от бутилка с вино. 

   Лек ден, и дано споделяте мислите ми, че е важна идеята, а не изработката и не е важна опаковката, а съдържането.

Какво е общото между чашките, мацините от дъската и люлката?

Един ден през пролетта, докато нито тревата още е събудена напълно, нито слънцето напича толкова силно за да могат децата да играя на воля по къс ръкав. Просто в един напълно обикновен ден направихме необикновена експедиция до тавана. Сред неоткритите нещица, бръмбазъци,  мотовилки, кабеляци, прашни книги, намерихме забравена кутия боя с черна боя.



Обрания път от тавана ни не е чак толкова дълъг, но понякога за да дойде една идея за нещо, трябва мъничко да се почака. Точно както хвърлено камъче в езеро... много много вълнички, но човек трудно отсява коя точно е най-красивата.

Верето е моята голяма художничка и има голяма страст към принцесите и към мацините. Реших да използвам тази кутия с боя върху стара дървена плоскост. Така след три слоя боя момиченцето с червената пола имаше чисто нова лъскава черна дъска и не му оставаше нищо друго освен с тебешир в ръка да начертае поредните си прекрасни заврънкулки.

Час по късно обаче дъската не изглеждаше  никак нова, но пък там се появиха най-очарователните малки приказни мацини, принцеси и  достатъчно количество усмивки за цял ден.

 И понеже правя много неща ( и в повечето гледам да участват децата) , винаги когато съм тъжна, винаги когато съм весела, винаги когато имам настроение, и винаги когато нямам настроение, винаги когато имам време и дори тогава когато нямам никакво време, реших че тази кутия с боя е трябва да бъде изразходена до дъно за още креативни идеи.

Семпла неизползваема чаша се облепва с хартиено тиксо, така че да се получи напълно затворен правоъгълник. Тук можеше да проява малко повече фантазия и да направя по разчупена форма... но кои да се сети навреме. Следва раз, два три ръце черна боя.

Оставих чашата да съхне ден, след това отлепих тиксото. Надписа остава е зависимост от съдържанието...  може да се мие спокойно, но я ползвам повече за декорация.

Разказа ни обаче няма да пълен, ако не ви покажа какво стана и с последната капчица боя.

Един мил човек живеещ няколко къщи под нас беше построил за децата местенце, но липсваше люлка... и ние му предложихме да му донесем една. Но, трябваше да е чудесна, неповторима и звездна.

Боядисахме в черно дебела букова дъска, и украсихме с бяла акрилна боя. За формата звездичка ползвахме обикновена пластмасова формичка за пясък. Но ако нямате такава става интересно и с различни размери пластмасови капачки от шишета за минерална вода. Така е направена тази кутия, която момичетата ползват за събиране на пастелите си в двора.  

Изобщо тук важи правилото: Колкото по-шарено, толкова по-забавно. Остана само да ви покажа готовата качена люлка, добрия човечец я сложи веднага щом му я занесохме и беше пробвана на минутата от децата.

Та какво е общото между чашките, мацините от дъската  и люлката?  Една експедиция до тавана бих казала.

Червен венец от ролки тоалетна хартия

  

Седмица по късно искам да ви покажа червения венец. Верето ми помогна за слепването на всички детайли.
И понеже историята вече съм я разказвала оставям само снимките да ви разходят отново в Страната отвъд дъгата.

Венец от ролки тоалетна хартия - Recycled Toilet Paper Roll Wreath

Пак вали и вали дни наред, обикновено това е времето в което с децата се занимаваме с разни големи проекти. Всъщност този блог е тук не заради лошото време, а заради добрите идеи които искам да споделя с вас. Момичетата са страхотни художнички, и вече имаме първата част от замисления план... остава да довършим и другата част. Погостувайте ни и вижте как стана това.

Ксилофон подарен на вятъра

Искам да ви разкажа историята на една играчка. Пъстър детски ксилофон на който момичетата много цинкаха, цилилинкаха, пинкаха и джинкаха... но малкото Дари му видя сметката в мига в който откри, че металните пластинки са закрепени с дървени пирончета, които много лесно се отлепват. Няколко пъти пробвах да го поправям и обикновено издържаше ден, два... Последния път дори по-дълго докато не видях как дребното се готви да гризне едно от дървените пирончета.


Е, свърши му се времето - беше готов за кофата, но нещо така музикално не e лесно да се изхвърли, мъжа ми казва че дори една стара струна от цигулка има свой живот и носи силна енергия. Идеята дойде като свалих всички метални пластини. Ксилофона беше подарен на вятъра... Снимката е от ранната пролет, но случайно днес пререждайки папките с домашните фотоси, попаднах на нея и помислих че ще е интересно да споделя с вас тази идея и напълно аматьорската си снимка. Кликвайки върху нея ще отворите в реалния й размер качен в блога.



Горката част на пеещата висулка е обикновена капачка за буркан.

Металните пластинки са вързани към нея с рибарка корда. По средата между тях има обикновен метален пръстен от железарията.

А висулките от долу, са от съвсем случайни, казвам случайни защото преди време ги открих върху една изгнила маса за билярд, всъщност те били цветните пластмасови означения на дупките... признавам си че съм един Плюшкин.

Приказка за Старата Череша

   Приказките мило дете, понякога биват весели и звънтящи, препълнени с чудеса и феи, ала понякога биват, и крайно тъжни. Точно като хора, които сега се смеят, а после смутени тъгуват. Точно като сезоните носещи надежда, но и избавление.
Тази приказка започва високо на хълма, където зимите са свирепи, вятъра безмилостно брули. Ала лете, слънцето от изгрев до залез залива света с топлина.
Небето целува земята в объл хоризонт от безкрайност. Там горе на хълма лежат полегати ливади, свободни и равни. Лежат земеделски ниви, разорани, засети и плодни.
     Но ти мило дете, си било там, нали? Знаеш, че от ляво върви стар коларски път, зиме непроходим, пролетно време кален и лепкав. Гумените ти ботуши потъват и после цял ден носиш следите от стъпките си. От дясно, зад полусрутени каменни зидове утихва камбанарията, чуваш я всяка сутрин нали? Рано в утрините е стройна и искряща, вечер озъбена и зловеща.
    Из тия места най открая има градина, точно досами междата с разораните полета. Овощна градина с две ябълки, круша крива, слива и стара череша.
А може би и къща е да е имало, но отдавна ще е било защото нито камъните помнят вече следи от дом, нито хората под хълма знаят кой са били стопаните. Задуха ли южняка, почва да се топи снега, напива се земята, омеква и подава. Протягат клонки овошките, да се постоплят на ранното слънце.
Раздуват се пъпките, аха да пукнат. Чакат вятъра да им пошепне.
– Време е, цъфтете на воля!!!
Нагиздва се Старата череша като млада невеста. Цвят до цвят, клоните и не се виждат. Зажужават пчелици. Засмива се черешата.
  – Гъделичкате ме пчелички, с крилата и крачета по цветчетата. Само ден, нека държи слънчево, после не ме е страх от пролетните дъждове.
След черешата цъфват ябълката, сливите и крушата, почват нетърпеливо да си шушукат и хихикат, да се радват и усмихват на чудесното време. Дните запорастват с по един слънчев лъч, завръщат се птиците, накацват по клоните, заогласят простора.
Из влажните поля забродват дългучести щъркели. Дупките на стария коларски път стават пролетни ясли на сивкави попови лъжички и червените ларви на комарчето.
Тревите се надигнат и зазеленяват. Разбодличва се копривата в мокрите падини. Обагря се хълма от сини камбанки, жълтурки, бели слънчеви цветя и разлюлени, розови фитилчета неугасващи свещици. Кафявите ниви покълват от събудени семена пшеница и ръж.
    Грехота да минеш от там, грехота да нагазиш през ливадите сред цветята. Забравената овощна градина прецъфтява и когато и последното бяло цветче полетяваше към земята, а на клоните останаха само дребни зелени плодчета. Тогава започват да валят, пролетните, проливни дъждове под планината. Захлупват небето с оловен похлупак, тежко закапват капките, дни, нощи, седмици.
Овошките разтреперани зашумолят, обличат се в дребни листенца, за да запазят под тях плода си. И макар че трудно преглъщат студените дъждове, малките ябълчици, крушки, черешки и сливки растат, едреят и натежават. А спреше ли земята да пие жадна, реките препълват коритата си. Полето ляга в кални вади от непосилната влага, чак тогава дъждовете спират.
    Слънцето пак се усмихва светло и лъчисто, все едно нивга не се е било скривало за цяла вечност. Лекува мокрите рани, полегналите треви и удавените посеви. Радва се и Старата череша, от сутрин до вечер се припича, приветства птиците и шепти с вятъра. Разказва му своята история, така както помни времената благи, пълни с надежда и ново начало.
– Бях тогава млада, млада, череша не познала лозарската ножица. По клоните ми все имаше рояк наивните врабчета, цял ден спореха за нещо. Честно да си кажа вече не помня за какво. Знаеш колко са шумни врабчета, само пърхат насам натам и дори не забелязват момчетата с прашки легнали в тревата. Ох, какви момчетии бяха това, и в най-големите дъждове все на вън стояха, по една лека ризка и вехти панталонки. Старият стопанин имаше и кър, и децата трябваше да пасът козите по ливадите само дето правеха всичко друго освен да ги пасът. Чевръсто се мятаха в тревите, тичаха към долините и се къпеха в реката, така направо с дрехите. После мокри идваха и с цели часове се излежаваха на сянка под младите ми рехави клони. Как само дебнеха врабчетата. В летните вечери ловяха светулки, слагаха ги в буркани и си разказваха страховити истории за камбанарията. По малките от тях се свиваха в тъмното на клъбца, и тихо хълцаха, не смееха да погледнат към черния й силует. Представяш ли си, вярваха, че била тук още от рицарско време, и била стражева кула за зъл магьосник. Той изградил и каменната стена та никой, нивга да не можа да влезе в неговата кула. Владеел земите и тормозел селяните, като им пращал бури, морил добитъка. Под кулата имал галерии пълни с чудновати машини с много зъбчати колела, с ръчки и вериги. Селяните ги чували да скърцат нощем. Казвали, че дори имал дървен огнедишащ дракон с който летял в безлунните нощи. Всяка година открадвал по едно малко момченце и го обучавал в черно магьосничество. Когато едно дете изчезвало, никога близките му го не го виждали, защото след обучението му го пращал далече, далече да върши пъклени дела, та да прославя името му. Може би големите момчета прекаляваха.
Та това е само една камбанария с часовник, беден параклис в двора.
А, и преди сто лета едва ли е имало повече от няколко църковни сгради. Сега са останали само, старата стена с кръглите сводове от отдавна изгнили порти и десетина порутени стъпала, обрасли с мъх и водещи на никъде.
Ти Ветре, може би помниш повече от мен.
Момчетата биха стояли цяла нощ до бурканите със светулки, ако майките им не почнеха да викат – „ Щепане, време е се прибираш млади момко. Матей, Хонзо, мисля, че се разбрахме вече.”
   Всеки ден, мигове на безкрайност, мигове на безгрижност. Под звездното небе съм се наслушала на толкова приказки. В повечето вярвам, че са истински. Пакости колко знам, кое момче стъпило в котлето с козята извара в зимника, кое надувало жаба със сламка. Кое подпалило сламеника на съседите и яло пердах, кое гонило кокошките от полозите. Знам за обраните недозрели ягоди, за потъпканите малинаци, за раните по колената и лактите, за оскубаните коси на момичета. Така силно заобичах децата, при все че не минаваше година, без да не ми окършат клоните, когато узрееше плода ми. Мъкнеха тежките върбово-плетени кошници у дома. А сръчните им майчици печеха най-ароматните черешови сладкиши. Сезоните минаваха така неусетно. Забелязал ли си, как само тече времето, когато си млад. Като засадиха сливата, и крушата, вече имаше с кой да си приказвам по цял ден. Последни бяха ябълките, така горделиви и крехки. Виж ги сега, кой би казал, че са били някога фиданки. Обичах и жътвите, изкласилите ниви, натежали и морни от злато. По изгрев нагазваха жътвари със сърпове, жътварки с бели забрадки и фусти до колене. Търчаха деца по острите стърнища. Носеха се бавни песни, за Божията милост, за дадената благодат, за житото и хляба. Хората са дивни същества, имат песни за всичко. А бузите на жътварките по пладне ставаха по-червени от моите череши. Дали от задяванията на мъжете, или труда, тежко ще ти кажа. Ей, така остарявах с хората, децата растяха, младите се женеха. Напускаха домовете си като птичета гнездото. В дома на хълма останаха само старите стопани. А като и те се споминаха, остана празната къща. Ала и тя дълго не трая, дом без душа не седи изграден. Останахме само ние овошките. Самички сме, две ябълки, слива и круша.
   Ала и така се радваше Старата череша на живота. Стигаше синигер да запее, кос да свие гнездо в клоните й, да излюпи малки. Плода й руменееше и блестеше почти готов за бране. Под хълма имаше къщи, махленските хлапета бродеха и с бързи палави пръстчета опипваха недозрелите черешки.
– Още една седмица и са готови - хихикаха се те .
   Една майка и детенце с медени косици, и луничаво лице отнесе първата зряла кошница у дома си. Сладки и сочни бяха черешите. Най-високите клони седяха не обрани, тежки. Презряваха и всичките птици в близката околия се гощаваха ден след ден. Последни идваха осите, да доизпият капчиците сос от богатата урода. Летните вечери се насищаха с енергия и аромати на диви билки, и сладост. Летните дни трептяха от омара и цвъркането на цикади.
    Планината обаче хвърляше сянка и никога не забрави да изпрати дъждовете си. Силно нервничиха мухите, хапеха де що видят. После всичко утихна, птиците и щурчетата в тревите. Засъбираха се мътни облаци, сиви и ядосани. Задуднаха небесата. Разнесе се тътен. Почерня и притъмня, задуха. Заби сама камбаната в камбанарията, плачливо и неспирно. И започна да вали. Лееше силно и твърдо като стоманена тояга брулеше дърветата, листите им трепереха и се късаха. Плодовете падаха обрулени и ранени. Клоните се навеждаха близо да земята. Превиваха се и скърцаха, пращяха и се трошеха. Светкавици без милост деряха черното небе. Наелектризирания въздух мирише задушливо като, че преизподнята се беше отворила. Гръм беше ударил в полето, мъчеха се да запушат тревите, ала вятъра разнесе искрите, а дъжда ги угаси.
Преви се Старата череша, клоните се допряха в прегръдка и с тих звук се строши. Не усети болка, само леката й въздишка отлетя нагоре. После спомените й избледняха като есенни листа подети от вятъра. Дъждът тихо барабанеше връз полегналото стъбло, безсилен да го нарани.
   Бурята стихваше, небето на запад белеше. И наизлязоха хората. И мъжете с брадвите, и жените с децата. Гледаха вадите вода, носещи клони и плод, гледаха планината. Гледаха небето, нарушило обещанието и донесло тревога и злоба. И ръцете им натежаваха, пръстите им побеляваха от стискане на брадвите. Събираха се по десетина и мълчаха, гледаха жените и децата, гледаха дворовете си, счупените борове, липи, ябълки. Чакаха да мине болката. Врязваха секирите в ранените дървета. Дървесината им скърцаше и се огъваше жива, и жилава. Падаха отсечени клоните, сипеха се откъснати листата. Боровете останаха да стърчат без върхове, овошките без плод. Беше изгубен, неузрял, необран.
   Старата череша, обаче вече не беше там. На хълма стърчеше осиротялата градина. Ала вятъра беше утихнал и дъжда спрял, две ябълки се бяха прегърнали, слива с круша бяха свели клони в молитва.
След няколко дни минаха децата, гонени от любопитство.
– Строшена е – рече едно момче.
– Другите са оцелели.
– Ще берем ли ябълки? - Попита друго.
– Не виждаш ли, още са зелени.
– Под черешата е пълно с костилки, все някоя ще поникне.
– Ще трябва да минат години – прошепна третото момче.
– Какво от това, за никъде не бързаме.
– Да вървим вече. След седмица пак ще се върнем.

Листенце есенно

Вчера видях едно мъничко сърцевидно листенце, златно но самотно лежащо връз сияещата зелена трева. Толкова неочаквано усещане на идеща есен в средата на лятото. Толкова скръбно усещане по загубените мигове, по това изгубено лято.

Пропиляно, трябваше да прекараме няколко седмици сред близките си, но мавър и да имаш дата и самолетен билет, макар и да имаш подреден куфар си оставаш само човек и в миг на слабост всеки план се проваля. За това споделям тия си мисли и пускам стих които написах за момичетата миналата година.


Листенце есенно се отрони
и вятърa немирно го поде,
към небето го подгони
на далече да го отнесе.

Листенце почакай за малко
бъди ти, от мен писъмце.
За моята миличка баба
с поздрав от цяло сърце.

Кажи ѝ от днес вече ставам
за школо, с тетрадка в ръка.
Кажи ѝ, че много се радвам
че уча, че пиша, чета.

Оставих у дома хвърчилата,
но имам прекрасни бои.
С тях нарисувах земята,
нали всеки ден се върти.

И зная, къде е далече
родината, близко сърце.
И чувствам се българин вече
макар и под чуждо небе.

Листенце побързай, не спирай
отнеси от мене таз покана.
На баба и дядо предай,
на гости ги чакаме с мама.


Понякога, когато мечтите ни се сбъднат разбираме, че всъщност не са това, което истински сме желали...

Рачешки неволи

Мило Раче я кажи
вчера ти къде се скри?
Тука, тука вчера бях,
къщичката си метях.
Но метличката ми мила,
нещо се повредила.
Песъчинка две мете
други сто не ще.
Ах, какво ли да правя
та метлата да поправя?


Преди време попаднах на тази рисунка и по-голямата ми дъщеричка много я хареса затова написах към нея леко просто стихче. Верето тогава беше на две години и бързо го научи наизуст... Пускам го чак сега защото ми е някак морско и малко ми е мъчно за морето и родината.

Пола за балеринки само с рязане и без шиене

В един килер чакало едно старо перде, съвсем самотно и прашлясало понеже преди много време минала модата на чисто белите тюлени пердета красящи кухнята... и също така никакви набори некъдравеели в хола, от както Икеа почна да произвежда текстилните щори...

Та пердето оплаквало самота си и най -вече скуката. Докато един ден, не извадих любимата червена ножица и... за радост на моите мили деца срязах тъжното старо перде с фръц от тук и кръц от там и от два метрата бял стар тюл ставаха една купчина ленти с дължина 55 см. и широчина неопределена от 1,5 см. до 3см. според както е дошло при кроенето.

За по лесно кроене предварително нагънах пердето на квадрат и след това на още един и после нарязах лентите.

Ето стъпка първа: Необходимите материали, стар тюл към два метра двойна ширина, ножица, широк ластик.



Стъпка втора: Поставаме лентата под ластика.



Стъпка трета: Завързваме лентата към ластика само веднъж без да стягаме.




Стъпка четвърта: Избутваме възела към другите завързани ленти. Никак не се следи дали лентата е вързана точно през средата за ластика, защото точно неточностите правят обема на полата.



Стъпка пета: завързваме двата края на ластика, и върху него също редим и връзваме ленти докато напълно го покрием.




Лек ден от нас, идеята за тази поличка съвсем случайно видях по една телевизия... Сигурно сте чували за нея http://utilisima.bg/ ето сайта им.

Приказка за Маковото листо

    В един ветровит ден листа на брезата си говореха, цветчетата на маргаритките се люшкаха в люлчици от паяжинки, а едно малко маково листо полетя към земята с тиха въздишка. Маковете трепнаха и наклониха рошавите си главички за да видят изгубеното си чедо.
Старият дядо Пън седеше и пушеше кривата си луличка, пускаше кръгли облачета дим и щом видя маковото листенце, чевръсто се почеса по брадата и рече:
- А тебе мъниче, какво да те правим?
Две палави врабчета кацнаха на оградата и любопитно се взряха в червеното листенце.
- Чик, чик-чирик, дай го на внучето си, дядо Пън.
- Ммм, че не се сетих по-рано. Аленкааа, детенцеее. - викна дядото.
Малко луничаво личице надникна през дърветата. Момиченцето беше с коси, дълги до раменете в цвят на разцъфнало глухарче.
- Къде си се вряла? Виж маковото листо - посочи дядото с костеливата си ръка, досущ  като кората на старо дърво - ей го лежи връз моравата, твое е.
- Мое, само мое. Благодаря ти дядо. - каза момиченцето. То идваше всяко лято при дядо си. В оня град в който живееше, нямаше нито макове, нито безкрайни полета с треви и цветя, нито борове, които да опират в прозорците и да се оплитат в косите. Имаше спретнати градинки със засадени летни теменужки и рози, лъснали напечени от слънцето пързалки и деца които се спускаха, докато си съдеряха панталоните.  Паднеше ли на циментираните алеи лошо си ожулваш колената. Имаше криви метални катерушки, боядисани в жълто и червено и пясъчници пълни с пепeлив пясък в и дребoсъци висящи по цял ден пресяващи камъчета. Аленка не играеше с малките.   Предпочиташе да се шляе без посока, с големите дечурлигата и да измисля калпазанства из квартала. Лошото беше, че към обяд  ставаше ужасна жега, всички деца, дори големите се разбягваха за да сърбат хладна чорба, да дремнат а някой дори да четат книгите от летния училищен списък. Алена не обичаше нито супа, нито съня, да чете още не можеше, а най не обичаше да седи сам-сама. Заради туй момиченцето настояваше да прекарва летата при дядо си. Селските деца бяха друго нещо, играеха на сянка под боровете, никак не се тревожеха колко ще се изцапат и ожулят. Случваше се да пропускат обяда, защото времето спираше и Слънцето стоеше любопитено  на небосклона, дълго-дълго и чакаше поредната детска беля, за да се похвали привечер на Вечерницата.
- Измислих деденце, ще взема да напълня старото корито - подскочи развеселено детето.
- Онова пробитото ли?
- Е да, нищо му няма. Листото ще е като лодка, ама лодка без платно... не, не, не... Кадифено листенце, готово е за юрганче... Ама вчера, докато бях в Ането и си играхме на люлката и после майка й ни викна да ядем мед и масло... олеее забравила съм я...
- Кое, филията ли?
- Не дядо, Софи!
- А, Софи е голяма пътешественичка, пак е спала у съседите. Нищо, нищо, следобеда ще идем да си потърсиш куклата.
- Знаеш ли дядо, това листо е вълшебно червено кадифе и ако някой го наметне и става:  Ааа... става фея, или може да стане наметало на рицар дори. Леле, трябва да кажа веднага на Ането и на малкия Марти.
- Не, чакай дете, заслушай се. - прошепна дядото, в очите му пламна усмихнатата искра. - Още ли вярваш в чудеса?
- Вярвам - каза Аленчето. После погледна въпросително маковете, цветовете им тревожно се полюляваха и диреха листенцето. Брезата се беше свела и кротко шушукаше: Ехоооо, Ехооооо...
- Дядо знам, това листенцето е много тъжно, то се е загубило, като онази принцеса от приказката, която спала в гората под дъждъра си.
- Под кое?
- Дъждъра дядо, пази от дъжд, и изглежда също като чадър.
Дядо Пън знаеше всичко, познаваше всичките цветя в градината, говореше си с луковиците на лалетата и с грудките на цикламите. Спореше с всичките врабци в околията и особено с горделивите надувки от рода Сивокрачкови. Поздравяваше в росните утрини сърните, прекосяващи полето зад къщата, ала и този път внучето му го изненада и лицето му блесна озарено от идея.
- Алена, имаш едно единствено листенце, какво реши да правиш с него?
- Де да можеше да имам и едно вълшебство.
- Ами ако имаше, какво щеше да извъшебстваш.
- Една истинска Принцеса.
- Добре щом го пожела, нека е така. А сега изтичай до къщата и ми донеси онази старата ми шапка.
Момиченцето погледна към брезата и бързо подмина разцъфтелите макове. Размяташе роклята си и си мислеше, че на света няма нито един магьосник, без истинска магическа шапка. Когато се върна, Дядо Пън опипваше една суха цепеница.
- От това ще стане чудно горско джудже, или може би дървена лъжица за варене на сладко от малини.
- Ами листенцето и Принцесата. Ето дядо, вече имаш шапка и може да започнеш.
- Шапката ми, че какво общо има тя с листенцето. Принцесата... за малко да забравя. Ето я - твоя е.
Детето зяпна учудено. Дядо Пън сложи в полите му мъничка макова кукла с разцъфнала алена рокля.
- Е какво ще кажеш, харесва ли ти? Не знаеш ли Але, че вълшебствата стават без шапки... и освен това, днес не аз направих чудото.
- Ами, кой тогава?
- Ти. Сега дай ми я тая шапка, че почна да припича слънцето и не мога да издялам лъжицата.
- Прекрасна е, чудесна е. Колко нежни ръчички и каква поличка. О, моята мила принцеса Маково листо, няма друга такава. -  Детенцето грейна от радост прегърна маковата принцеса, залюля я и ѝ запя:


Погледни земя красива,
грее бляскаво небе.
Вятър клоните приспива
както майчица дете.

Бяло облаче от вълна,
кротко горе си пасе.
Слънчо шапката си килна
люлка почна да плете.

Над полята необятни
над гори от тъмен бор.
Над житата кротки златни,
и над малкия ни двор.

Да играем и да пеем
с тая люлка от мечти.
Двете като се засмеем
този ден ще отлети.



- Дядо, отивам да покажа на Маковата кукличка нашата градина.
- Иди, но не забравяй да я почерпиш с бистра водица от кладенчето.
Аленчето прегърна стареца с най-голямата прегръдка и после побягна.
- Дядooo, много те обичам. - викаше някъде откъм боровете.
- Хей, мисля, че от сутринта си пораснала с цяла педя, затова внимавай как влизаш през вратата. - разсмя се стареца. 
Дребното момиченце, спря боровете и с пръстче посочи на горе.
- Ето, там е моята стая,била е на мама преди.
Алена дръпна резето на резбованата входна врата и в меката тъмнина вдиша аромата на ланско сушено грозде, на дялано дърво и на тих дом пазещ хиляди тайни.
- Шшшт, да не събудим къщурката, тя винаги спи по обяд. Добре дошла, в моята белосана стайчка имам си истинки  пружинен креват, и можем колкото си щем. Вчера с Ани скачахме толкова много, че накрая ни изтръпнаха краката и ни заболяха коремите от смях. Виж имам кръгло прозорче и сутрин ловя слънчеви зайчета , но да ти кажа са ужасно  палави, играят си на криеница в клонките на боровете.  А тук, ооо, само виж какво има, ето, ето - принцесовското ми облекло. - Аленцето дръпна вратата на гардероба и заровичка. Откри две меки шапки. Бяла с периферия от изтънял американ и сламена със синя кордела, буркан с копчета, боа от посивени перушини, и купчина рокли избелели от пране и носене. Облече най-дългата с избродирани ситни цветчета и затананика:

Аз избирам да съм бяла
в рокля нежна като цвят.
Ти във алено си цяла
от прекрасен маков плат.

Тоз дъждър пък е бродиран
нищо, че е малко крив,
с него ще се екипирам
като щъркел причудлив.

Преровичкай антуража,
има толкова неща.
Аз избирам от багажа,
тази смачкана боа.

Ей така се замотавам,
гледай чудно ми стои.
И на птица нова ставам...
Кой това пък го скрои?

Рокля прана, но със кръпка,
две разръфани фланели,
на ръкавите със дупка,
ще ги вържем със кордели.

В гардероба да прашлясва
мамин шлифер не върви.
С тази шапка тъкмо пасва.
О, тук пълно е с молци.

Апчиххх... и с прах....


Моля ти се, не увъртай
и сърдито не спори,
копчетата разпилявай-
нека станат сто звезди.

Толкоз тайни зная, зная,
много палави бели.
С тебе днеска си играя,
стига вече се муси.

Знам принцесите мируват
и са толкова добри.
На обноските робуват,
имат вчесани коси.

Грабвай ризите от вътре,
в нов човек се предреши.
От мотане стана утре,
хайде с мен се разкърши....

Днес е време за шеги. За шегиии...


- О, някой май се измори, или не, само имаш омачка рокля. Ела да идем на вън. Забравих, дядо каза да си пийнем от водичката...

Аленцето припна край дувара на къщата и изтегли малката жълта кратунка, която висеше вързана за старата чешма.
- Представи си, всички казват на чешмата кладенец. Стара е, много стара и може би кладенеца е бил някъде тук. Един път очилатия Гого предложи да копаем, щото бил заровен ми казва. Копахме петнайсет минути, или може би половин ден и знаеш ли какво открихме - цели три дъждовни червея и едно чудно порцеланово нещо -кръгло и блестящо. Ама Ането каза,  че е капачка от газирано и че не била нищо ценно,но аз я запазих. Злати вика, давай да опечем червеите на шиш, ама нямахме толкова дълги шишове и се наложи да ги пуснем на свобода. Още каза, че видял в едно списание как и бръмбари можем да печем, ама тоя ден не видяхме нито един... Всъщност видяхме две калинки, нали знаеш обаче, че те не са бръмбари, защото не бръмчат. Ето пийни си от кратунката, представи си това е чаша. Знаеш ли от какво е? От тиква... Ха-ха чашите растат в градината ни, такива нямаме в града. Ще ти покажа къде скрих Нещото, трябва да е много важна капачка, щото не приличаше на бирените. Много е сладка тая вода, ти пиеш ли газирано? Аз не пия. Кака Ива ми обясни, че корема ще ми се надуе и ще бъда като скотна жаба. Жаба знам какво е, ама какво е скотна, сигурно нещо подобно на жаба кикирица... Не посмях да питам Кака щото да не си мисли, че съм гражданче. Един път обаче Ането беше пила от  много от газираното. Имаше коремобол, а Злати и Гого цял следобед се ѝ смяха и викаха, че газовете от  толкова ще подуее, че ще полети... Ама Кака Ива ги нахока и даде на Ането да пие някакво шумящо лекарство. Да идем да видим, скритите ми неща, хайде...
Като стъпваше по попадалите борови иглички, Ането беше тиха и се правеше на контрабандист, преминаващ през много опасна гора, пълна с дебнещи страшилища. Всъщност, единствените които видяха детето, бяха две страхливи сойки, кацнали да отпочинат на един елов клон. Като литнаха Алена така се стресна, че изпусна маковата принцеса и за малко да побегне.
- Тая игра никак не ми харесва, Злати, Гого и Любо ме научиха... Не е момичешка, те така се крият в стара къща на баба Бонка. Аз обаче се промъквам там и им пиша тайни бележки, да знаят че скривалището им е разкрито. Вече стигнахме.  Ето го моя скришен корен, преди  тука имало много голямо дърво, ама изведнъж почнало да се смалява и дядо Пън го отсякъл защото казва, че не е редно едно дърво да расте на обратно. 
 Ането посочи дребно обрасло с мъх пънче, от едната му страна имаш една белезникава дървесна гъба, голяма почти колкото чиния.
- Само повдигаш мъха и гледай – хралупа! Ако бях катерица, щях да я пълня с лешници. Онези скръндзавите съседи, имат много хубав лешник, ама не ни дават. Есента не съм тука, иначе щях да се промъкна и да го ошушкам, ама сега лешниците не струват,  вътре са празни знаеш ли? - Ането вадеше  едно след друго цветните си съкровища - Ето ти капачката. Ето имам колекция от цветни стъкълца, събрахме ги с децата на реката, като погледна през това и всеки път виждам бъдещето. Това е парцалчето от Стефчо тогава бях на пет години, беше го свил от голямата торба под шевната машината на баба му. А това е тъжно перо, от лявиче е, беше умряло и кака Ива и другите я погребаха... Ама истинско погребление, знаеш ли какво е погребление когато се слагат в земята умрелите неща.  Стефчо сложи лястовицата в кутия от локум, а Кака Ива разлепи микролози - май така им се викаше. Злати знае да чете и донесе една Библия, нещо чете, и на мен ми беше тъжно, че нали аз я намерих. И друг път пак съм намирала птичета и паднали врабчета от гнездото под стряхата на къщата. Дядо ги познава и ги връща по домовете. Това е копче е окото на стария ми Зайко откъснах го кокато бях на три, не може вече да се поправи, затова Зайко е вече едноок пират. Имам абсолютно истинска заешка опашка, размених я за едно скачащо топче и дъвка със сменяеми цветове с  едно глупато дете от долната махала. Ето и пръстена, даде ми го Русата Петя, от къде тя го има никой не зная, казва че бил от сребро, щяла да го даде на Любо. Ама ми го даде на Кака Ива и после тя ми го даде на мен.  Ти знаеш ли, че Гого и Злати, искат да имат колело като на Любо. Той вози на него малкия Мартин... ама мен ми е все тая, нали имам пръстена. За какво му е Любчо пръстен като си има колело. Веднъж чух, как Злати каза на децата, че Кака Ива се била влюбила в Любо, а той ѝ  викал: Моме. Било много важно да се влюбиш, ама аз още не знам защо, утре ако си искам мога бъда също важна и влюбена.  Изгладнях от толкова приказки, а ти нищо не ми разказа, да идем да хапнеш нещо.  Имам дърво с зелени ябълки.

Алена прегъна роклята си и я напълни със стипчиви и кисели плодове. Изяде цяла дузина и приседна на сянка под дървото. И изведнъж чу двете сойки да си говорят:
- Моите малки още са голи.
- А моите вече имат опашки, и по три пера на гушите, но пак ме е страх от Грабливите.
- Ти знаеше ли, че имат малки на високия бряст - две голи соколета.
- Чух ги, много са гладни, но още чух, как стария ловец им се закани, да не крадат гъсетата му.
- Брей - рече Алена - какви работи стават по света.
- Ха-ха, сойките всичко знаят. -Обади се нежно крехко гласче.
- Я и ти се разприказва - зяпна учидена Алена, която и преди беше чувала сойките.
- Като принцеса Маково листо, така съм възпитана, да изчаквам и после да говоря... затова до сега си мълчах. - Добави Маковата принцеса.
- Мен пък мама ми казва, че съм бъбривка.
- Вие там долу какво се развикахте? -обади се едната сойка.
- Само... само се запознаваме. - Поясни Алена.
- Ние пък те познаваме отдавна, ти си онова дете, което все тича насам-натам, и много вика. - рече едната сойка.
- Ама хубаво пееш - каза другата - я ни изпей нещо.
- Еми... за кое?
- Изчакай момиче, аз ще им попея - рече славеят, който току що беше кацнал на най-ниското ябълково клонче.

Днеска пред света,
пея свежа новина:
Бал се готви за нощта.
Имаш ли покана?

Бързай и не се бави,
рошав ли си, се среши.
Нови дрехи набави,
във каляска пристигни.

Ти дете, не се чуди
важен глашатай съм аз.
Царски нося три звезди,
зарад чудния си глас.

Старата бреза се наклони и зашумя много развълнувана:
- Брезите на балове не ходят, но ще ви пратя няколко мои деца, те обичат да танцуват... Ако дойде вятъра да ги вземе от дома.

- Ти на него не разчитай, преди обеща и нас да вземе - обадиха се два бели крема, разцъфнали край оградата - но ни забрави. Какво е бал без тръбачи, та ни изпратиха две водни кончета за превоза.

- Зле ли ви беше? - плеснаха с криле сойките - Същите кончета теглят царската каляска.
- Царицата, царя, все тая е като нас ни няма... не може да започне бала.
- Ха-ха-ха - развесели се Алена - каква врява за един бал.
- Не току-така бал, днес е балът с принца- каза Славея.
- И ще танцува с Маковата принцеса, цяла нощ.
Малкото момиченце се ококори от учудване:
- О, а принца, той кой е?
- Ще го видиш довечера. От знатен род и с маниери, и със столетно родословно дърво.
- Нямам търпение вече, Господин Славей...
- Щом е така, върви се приготви дете - рече славея и хвръкна.
- И ние отиваме да се спретнем- цвърнаха сойките.
- Всъщност аз съм напълно готова, ако не броим тази смешна шапка. - Отвърна момичето - А ти принцесо? 
Маковата принцеса  и размаха рокля, а всичките макове разцъфтели под брезата запяха в хор. Света мигом потъна в златно-червена омара, а страните на Маково Листенце пламнаха в срамежливи сълзици.

Тихо шумоли брезата,
буди своите листенца
и те милва по косата -
ставай маково детенце.

Че под сянката кротува
Жълъдовото юначе.
Чака с тебе да танцува,
маха с дъбово калпаче.

Бързай, запретни полите
със коланче от тревица
и си вчесай във косите,
бисер медена росица.

От перце каляска бяла,
с паяжинка за юздичка
е за тебе тука спряла,
теглена от синя птичка.

Бал на Мъхова поляна,
трепкат палави елите.
Грабвай своята покана,
валс засвириха щурците.

Бързай, вихрено върти се
в танци с бели пеперуди.
И не спирай, че стъмни се,
греят звездни изумруди.

Ти пантофките загуби,
Рокличката е съдрана.
Днеска рано се събуди,
но за тебе Утре няма.

- Време е - пошепна Принцесата и се качи в каляската. 

Тогава видяха Нощта да идва и да посипва звезди сред полето, носеше тежък индигов плащ и където минеше мигом се свечеряваше, а лилавите камбанки кротко затвориха чашки и тихо зазвъняха. Аленка погледна Принцесата и въздъхна, толкова беше красива с огнената си рокля и с коронката изплетена от тънка прозрачна паяжинка и бисери. Щом първите щурчета засвириха, в далечината се чуха тръбите, известяващи началото на бала. Мъхова поляна вече беше препълнена. Безчет малки светулки палеха фенерчетата си, рояк сини пеперуди прелитаха с кани медова росица, а в зелени фракове чевръсти скакалци разнасяха захаросани семена и сладолед от цветен прашец. Гостите се тълпяха, кой от кой по причудлив и екстравагантно облечен. Някои важни господа - Бръмбари имаха бомбета, а други бастуни. Две червеношийки се перчеха с новите си огърлици. Една кльощава пеперуда за малко не си скъса роклята, докато се оглеждаше за своя кавалер.
Идването на Царицата и Царя, беше известено с ново, силно тръбене. Каляската им спря на най-светлото място и пред нея се подредиха царските войничета, с жълъдови щитове и дълги зелени наметала от листа. Царицата беше фина като вейка, а Царя кръгъл и с голям чворест нос, но младия принц беше напет и имаше прекрасна шапка. Той галантно се поклони и пое ръката на Маковата Принцеса и с първия валс я поведе в танц. Алена седеше, похапваше сладко от глухарчета, пиеше странен, леко горчив сироп и с интерес следеше всичко. Скоро също се оказа поканена на танц от дребния Мишпулко - пазач на всичките хиляда и едно горски семена. Последва танго което танцува с Есталия Класифис-почетен гост от далечна Амазония. Музиката изпълваше Мъхова поляна, песните и веселието не стихваха, а Принцесата се вихреше с развята рокля. Смеха ѝ звънтеше, преливаше от щастие и безгрижие. След три тура танци, Алето седна уморена, близо до едно джудже.
- Ле-лее, какво веселие, но почна да ми се спи или ме омая горчивия сироп.
- Нищо му няма на сока, аз отивам за още. Като се върна ще танцуваш ли с мене? - рече джуджето и се почеса по брадата.
- Може би един последен танц, но първо ще погледам Принца и моята Макова принцеса - отвърна детето, но още не довършило и ярка бяла светлина блесна и света се завъртя.
- Ах, още е ден... Под ябълката съм, леле заспала съм и съм сънувала - изненада се то. - Какво стана с бала, а принцесата Маково листо? Поне ти си тук. Рокличката ти е увехнала, бързо да идем за водица.
Слънцето слизаше ниско на небосвода. Летния въздух трептеше от безчет танцуващи светещи прашинки. Морето от треви шушукаше, под ябълката едно щурче опъваше струната на цигулката си. Маковете запяха своята песен.


Тихо шумоли брезата,
буди своите листенца.

Алето не дочака края...а побягна.

И не спирай, че стъмни се,
греят звездни изумруди.

Ти пантофките загуби,
рокличката е съдрана.
Днеска рано се събуди,
но за тебе Утре няма.

„Само този ден, само тази нощ, нямаме никакво време, отиваш на бала.“

Вече се стъмваше, задъхано, детето стигна на Мъхова поляна и остави малкото маково момиченце под елите. После, без да се обръща, пое обратния път към дядовата къщурка.
-  Днес беше най-чудатия ден - рече на дядо си, докато си обличаше нощницата. - Забравих за Ането, Злати, и децата. От едно листо и едно вълшебство, станаха толкова важни неща.
- Утре също ще има, мило мое дете.
- Сега Маковата Принцеса е на бала.
- Със сигурност е.
- Танцува с принца.
- Лека нощ, Алена. Спи във кош, да сънуваш грош.
- Лека нощ, дядо.
Момиченцето отвори прозореца си и се вгледа в небето, тогава я чу. Музиката се лееше на треперливи вълни, в миг гръмнаха тръбите, известяващи идването на Принца. Блесна смеха на Принцесата и шумотевицата на гостите. Ала съвсем близичко, по-тихо от повей, някой шептеше. Две мънички звездни феи седяха на близкото борово клонче.
- Днес е средата на лятото. Летния Бал започна.
- Тази година е мой ред.- рече едната фея.
- Да, твой ред е. Когато дойде мига. - рече другата фея.
- Когато дойде мига - повтори първата фея... - а ако не дойде, аз ще летя с Маковата девица и ще я отнеса към небето.
- Кой миг? - попита детето.
- Глупаче, мига на любовта разбира се. Маковите принцеси живеят само един ден и една нощ, точно в средата на лятото. Но щом изгрее Зорницата, с утрешния ден, душата им отлита към небето. Ние я носим нагоре, за да не е сама. Но, ако мига на Любовта заблести заради Маковата девица, ще падне една звезда и ние ще я уловим и ще направим на сърце. С нея принцесата ще свети в полето като мъничка, огнена светлинка, цяло лято, и ще танцува по жътва с песните на жътварите. Ще играе с натежалите треви и със своето Жълъдово Юначе и ще благослови зреещите плодове. А сега върви да спиш. Бала започна.
Написа: И. Александрова
Фото: И. Александрова