Награда

Преди време, докато се занимавах с разни семейни занимания и Габи ме изненада отново с мило отношение. След три дни мислене ми е ужасно трудно да избера кой е точно Креатив Блогър и не защото няма такива след тези който следя, а защото има ужасно много сръчковци и сръчковки... Обичам света на Миленчето, двете сме родени на една и съща дата и някак я усещам много близка. С голямо увлечение чета сладките пакости на Ивейн, и се докосвам до една напълно различна реалност с нещата на Lulu, падам си по Майсторийките на Рали, по картичките на Нана, и ако трябва да ги изброя ще мине поне половин ден.

Затова за да бъда точна избрах една жена: Tя никак не спада към графата Craft ... не прави нито торти, не шие нищо, и не изработва нищо видимо. Тя въпреки това умее да извие усещанията, да изплете света с най-нежното обаяние, да го счупи на безчет стъкълца и после отново да го изгради, умее да изостри въздуха като пред дъжд, да оцвети дъгата и проникне отвъд нея. Умее и да ме накара да вярвам и да се надявам, да се смея и да плача с умението и да се докосва до душата.
 Това е ǝsoɹ ʇǝɹɔǝs     добре дошли в Книжка с приказки и Сборник с разкази и Стихове.

Повече е излишно да досаждам... само отделете минутка и се насладете на умението й да пише.

 

Ах, тези торти

Обичате ли торти?  Mмм, що за въпрос.

Каня ви на гости, но нека се разберем без рецепти, поне не днес.

Хайде сега, може спокойно да се обадите на центъра по хигиена... защото слагам в тортите си вместо бакпулвер щипка надежда и от това блата бухва. И вместо да си премеря брашното на кантарчето, веднъж грабвам ту тая, ту оная лъжица и сипвам на око.

Преди не много време споделих на Габи силното си притеснение от писането на рецепти за тортите. Точно защото при мен една рецепта не може да бъде осъществена повече от един път или да бъде категоризирана като точна наука в грамажи. А и за моето разпиляно готвене лъжичка в повече, щипка нетърпение, и голяма доза аматьорство разбъркани и разбити с миксер в купа, нападната от лакоми детски пръстчета, не е никак невъзможно.

Оставам само снимките, да ви кажат нещо за последната ми лесна вита торта. Крема е от извара със сметана и мънички кубчета праскова и чудесно пасваше на меките блатове пандишпан.

Все пак това е една малка домашна торта и затова не се наложи да я покривам със захарно тесто.

Преди четири години, не бях направила нито една торта защото не ми се налагаше.

Обаче, в нашите географски ширини се оказа че няма подходяща сладкарница от която да поръчам нещо различно за моето удивително мило момиченце. Затова остана само да пробвам сама и така се появи торта номер едно.

После дойде следващ рожден ден и се появи торта номер две, три и така в началото винаги по една торта на година, но наистина само една, защото с бебе не е никак лесно да отделиш два дни на изумителното увлекателното си хоби.


След известно време се наложи да обаче да правя вече две торти годишно защото имах две момиченца. Което си беше вече цяло забавление.

Ето торта номер едно на прекрасното ми дете номер две.

Е, някои торти бяха малко нестандартни. Тази например дори рожденичката беше малко тъжна при рязането, но доста весела при яденето.

                                                       

Има и такива при които Верето помагаше, и чудно защото най-красивите ми торти не бяха за нашето семейство.

 

Три дни работа, поне резултата си заслужаваше. По онова време нямах нито инструменти, нито формички затова избора винаги беше лесен рози, рози и пак рози хем са красиви, хем лесни за моделиране.

По стара традиция от филмовите Оскари тука е мястото да кажа:  Много благодаря на великия китайски народ, че измъдриха идеално копие на Floral Collection Flower Making Set .
Та и аматьори като мен за прилична цена да могат дa си изразяват маргаритки - това по повод формичките с които се сдобих тази година.

Не че за всяка торта са нужни инструменти. Има и такива за които е нужно само много старание. 

Сега за край искам да споделя, че не съм любителка на захарта, гледам да давам на дечицата максимално здравословно меню, но заради  две усмивки си заслужава малко да се нарушават правилата и особено с сладкиши направени у дома. 

    

 Слънчев и сладурски ден от мен.

Смешните комарчета

Малкото комарче

няма си другарче.

Бърза през блатата,

право при децата.

Жужи им край ушичките,

щипе ги по ръчичките.

Тати се разсърди и завчас

изгони комарчето от нас.

.....

Kомарчето с тънички крачка.

Чука на входната врата.

Добро съм добричко деца,

обичам само халва.

Направете ми вкусна закуска,

филия цяла ще схрускам.

Каквото съм кльощаво тънко,

умирам от глад на вънка.

.....

Mалкото комарче

има си моторче.

Вместо да лети

с него то бръмчи.

Но моторчето се счупи

Кой да го поправи.

Нова гума да си купи,

комарчето забрави.

Пускам едни кратички, весели стичета защото тези дни сме на тази вълна. Бързо се помнят, и да си кажа честно са доста досадни защото може се повтарят до безкрайност с някаква лека мелодия... изобщо бръмчаща работа. 

Слънчево невеново масло

    Сутрин градината ни цялата потъва в роса... Момичетата обикновено излизат по гумени ботуши защото летата тук са мокри и дъждовни. Спокойно можем да живеем с илюзията, че сме в някоя английска провинция... но вместо лехи с рози имаме невени. За да цъфтят цяло лято обаче, не оставам  цветчета им да прецъфтяват напълно. А винаги когато са напълно отворени, и попили най-много слънчева светлина откъсвам най-големите цветове и ги оставам на проветриво, топло място да се изсушат. За седмица, две обикновено имам няколко шепи супен невен.

    От него приготвим невеново масло. В голям буркан заливам сушените цветове със зехтин.Оставам буркана на югозападния ни прозорец, където слънцето го нагрява през целия следобед в следващите четири, пет седмици.  Колкото по-дълго кисне невена толкова по-тъмно става маслото. То има силно затоплящ ефект. Когато се роди Даренцето мажех стъпалцата й, а сега когато момичетата са по-големи им подарявам лятно слънце в студените зимни вечери след баня.

    По същия начин приготвям кантарионово масло. Миналата година направих смес невен и кантарион и се получи също силна и лековита смес за ожулени колена, и издрани лакти.   Прецеждам маслото от цветове през тензухена марля, го наливам в тъмни шишета. Тук е мястото да ви споделя една интересна възможност как да рециклирате  цветното стъкло :  Витамини и подправки  

   Ето и нашето предложение. Етикетчето към това шишенце е изрязано от страницата на стара книга и към него е пришито на машина още едно по-малко бяло листче със съдържанието. Завързано е ленено канапче, а тапата е коркова от бутилка с вино. 

   Лек ден, и дано споделяте мислите ми, че е важна идеята, а не изработката и не е важна опаковката, а съдържането.

Какво е общото между чашките, мацините от дъската и люлката?

Един ден през пролетта, докато нито тревата още е събудена напълно, нито слънцето напича толкова силно за да могат децата да играя на воля по къс ръкав. Просто в един напълно обикновен ден направихме необикновена експедиция до тавана. Сред неоткритите нещица, бръмбазъци,  мотовилки, кабеляци, прашни книги, намерихме забравена кутия боя с черна боя.



Обрания път от тавана ни не е чак толкова дълъг, но понякога за да дойде една идея за нещо, трябва мъничко да се почака. Точно както хвърлено камъче в езеро... много много вълнички, но човек трудно отсява коя точно е най-красивата.

Верето е моята голяма художничка и има голяма страст към принцесите и към мацините. Реших да използвам тази кутия с боя върху стара дървена плоскост. Така след три слоя боя момиченцето с червената пола имаше чисто нова лъскава черна дъска и не му оставаше нищо друго освен с тебешир в ръка да начертае поредните си прекрасни заврънкулки.

Час по късно обаче дъската не изглеждаше  никак нова, но пък там се появиха най-очарователните малки приказни мацини, принцеси и  достатъчно количество усмивки за цял ден.

 И понеже правя много неща ( и в повечето гледам да участват децата) , винаги когато съм тъжна, винаги когато съм весела, винаги когато имам настроение, и винаги когато нямам настроение, винаги когато имам време и дори тогава когато нямам никакво време, реших че тази кутия с боя е трябва да бъде изразходена до дъно за още креативни идеи.

Семпла неизползваема чаша се облепва с хартиено тиксо, така че да се получи напълно затворен правоъгълник. Тук можеше да проява малко повече фантазия и да направя по разчупена форма... но кои да се сети навреме. Следва раз, два три ръце черна боя.

Оставих чашата да съхне ден, след това отлепих тиксото. Надписа остава е зависимост от съдържанието...  може да се мие спокойно, но я ползвам повече за декорация.

Разказа ни обаче няма да пълен, ако не ви покажа какво стана и с последната капчица боя.

Един мил човек живеещ няколко къщи под нас беше построил за децата местенце, но липсваше люлка... и ние му предложихме да му донесем една. Но, трябваше да е чудесна, неповторима и звездна.

Боядисахме в черно дебела букова дъска, и украсихме с бяла акрилна боя. За формата звездичка ползвахме обикновена пластмасова формичка за пясък. Но ако нямате такава става интересно и с различни размери пластмасови капачки от шишета за минерална вода. Така е направена тази кутия, която момичетата ползват за събиране на пастелите си в двора.  

Изобщо тук важи правилото: Колкото по-шарено, толкова по-забавно. Остана само да ви покажа готовата качена люлка, добрия човечец я сложи веднага щом му я занесохме и беше пробвана на минутата от децата.

Та какво е общото между чашките, мацините от дъската  и люлката?  Една експедиция до тавана бих казала.

Червен венец от ролки тоалетна хартия

  

Седмица по късно искам да ви покажа червения венец. Верето ми помогна за слепването на всички детайли.
И понеже историята вече съм я разказвала оставям само снимките да ви разходят отново в Страната отвъд дъгата.

Венец от ролки тоалетна хартия - Recycled Toilet Paper Roll Wreath

Пак вали и вали дни наред, обикновено това е времето в което с децата се занимаваме с разни големи проекти. Всъщност този блог е тук не заради лошото време, а заради добрите идеи които искам да споделя с вас. Момичетата са страхотни художнички, и вече имаме първата част от замисления план... остава да довършим и другата част. Погостувайте ни и вижте как стана това.

Ксилофон подарен на вятъра

Искам да ви разкажа историята на една играчка. Пъстър детски ксилофон на който момичетата много цинкаха, цилилинкаха, пинкаха и джинкаха... но малкото Дари му видя сметката в мига в който откри, че металните пластинки са закрепени с дървени пирончета, които много лесно се отлепват. Няколко пъти пробвах да го поправям и обикновено издържаше ден, два... Последния път дори по-дълго докато не видях как дребното се готви да гризне едно от дървените пирончета.


Е, свърши му се времето - беше готов за кофата, но нещо така музикално не e лесно да се изхвърли, мъжа ми казва че дори една стара струна от цигулка има свой живот и носи силна енергия. Идеята дойде като свалих всички метални пластини. Ксилофона беше подарен на вятъра... Снимката е от ранната пролет, но случайно днес пререждайки папките с домашните фотоси, попаднах на нея и помислих че ще е интересно да споделя с вас тази идея и напълно аматьорската си снимка. Кликвайки върху нея ще отворите в реалния й размер качен в блога.



Горката част на пеещата висулка е обикновена капачка за буркан.

Металните пластинки са вързани към нея с рибарка корда. По средата между тях има обикновен метален пръстен от железарията.

А висулките от долу, са от съвсем случайни, казвам случайни защото преди време ги открих върху една изгнила маса за билярд, всъщност те били цветните пластмасови означения на дупките... признавам си че съм един Плюшкин.

Приказка за Старата Череша

   Приказките мило дете, понякога биват весели и звънтящи, препълнени с чудеса и феи, ала понякога биват, и крайно тъжни. Точно като хора, които сега се смеят, а после смутени тъгуват. Точно като сезоните носещи надежда, но и избавление.
Тази приказка започва високо на хълма, където зимите са свирепи, вятъра безмилостно брули. Ала лете, слънцето от изгрев до залез залива света с топлина.
Небето целува земята в объл хоризонт от безкрайност. Там горе на хълма лежат полегати ливади, свободни и равни. Лежат земеделски ниви, разорани, засети и плодни.
     Но ти мило дете, си било там, нали? Знаеш, че от ляво върви стар коларски път, зиме непроходим, пролетно време кален и лепкав. Гумените ти ботуши потъват и после цял ден носиш следите от стъпките си. От дясно, зад полусрутени каменни зидове утихва камбанарията, чуваш я всяка сутрин нали? Рано в утрините е стройна и искряща, вечер озъбена и зловеща.
    Из тия места най открая има градина, точно досами междата с разораните полета. Овощна градина с две ябълки, круша крива, слива и стара череша.
А може би и къща е да е имало, но отдавна ще е било защото нито камъните помнят вече следи от дом, нито хората под хълма знаят кой са били стопаните. Задуха ли южняка, почва да се топи снега, напива се земята, омеква и подава. Протягат клонки овошките, да се постоплят на ранното слънце.
Раздуват се пъпките, аха да пукнат. Чакат вятъра да им пошепне.
– Време е, цъфтете на воля!!!
Нагиздва се Старата череша като млада невеста. Цвят до цвят, клоните и не се виждат. Зажужават пчелици. Засмива се черешата.
  – Гъделичкате ме пчелички, с крилата и крачета по цветчетата. Само ден, нека държи слънчево, после не ме е страх от пролетните дъждове.
След черешата цъфват ябълката, сливите и крушата, почват нетърпеливо да си шушукат и хихикат, да се радват и усмихват на чудесното време. Дните запорастват с по един слънчев лъч, завръщат се птиците, накацват по клоните, заогласят простора.
Из влажните поля забродват дългучести щъркели. Дупките на стария коларски път стават пролетни ясли на сивкави попови лъжички и червените ларви на комарчето.
Тревите се надигнат и зазеленяват. Разбодличва се копривата в мокрите падини. Обагря се хълма от сини камбанки, жълтурки, бели слънчеви цветя и разлюлени, розови фитилчета неугасващи свещици. Кафявите ниви покълват от събудени семена пшеница и ръж.
    Грехота да минеш от там, грехота да нагазиш през ливадите сред цветята. Забравената овощна градина прецъфтява и когато и последното бяло цветче полетяваше към земята, а на клоните останаха само дребни зелени плодчета. Тогава започват да валят, пролетните, проливни дъждове под планината. Захлупват небето с оловен похлупак, тежко закапват капките, дни, нощи, седмици.
Овошките разтреперани зашумолят, обличат се в дребни листенца, за да запазят под тях плода си. И макар че трудно преглъщат студените дъждове, малките ябълчици, крушки, черешки и сливки растат, едреят и натежават. А спреше ли земята да пие жадна, реките препълват коритата си. Полето ляга в кални вади от непосилната влага, чак тогава дъждовете спират.
    Слънцето пак се усмихва светло и лъчисто, все едно нивга не се е било скривало за цяла вечност. Лекува мокрите рани, полегналите треви и удавените посеви. Радва се и Старата череша, от сутрин до вечер се припича, приветства птиците и шепти с вятъра. Разказва му своята история, така както помни времената благи, пълни с надежда и ново начало.
– Бях тогава млада, млада, череша не познала лозарската ножица. По клоните ми все имаше рояк наивните врабчета, цял ден спореха за нещо. Честно да си кажа вече не помня за какво. Знаеш колко са шумни врабчета, само пърхат насам натам и дори не забелязват момчетата с прашки легнали в тревата. Ох, какви момчетии бяха това, и в най-големите дъждове все на вън стояха, по една лека ризка и вехти панталонки. Старият стопанин имаше и кър, и децата трябваше да пасът козите по ливадите само дето правеха всичко друго освен да ги пасът. Чевръсто се мятаха в тревите, тичаха към долините и се къпеха в реката, така направо с дрехите. После мокри идваха и с цели часове се излежаваха на сянка под младите ми рехави клони. Как само дебнеха врабчетата. В летните вечери ловяха светулки, слагаха ги в буркани и си разказваха страховити истории за камбанарията. По малките от тях се свиваха в тъмното на клъбца, и тихо хълцаха, не смееха да погледнат към черния й силует. Представяш ли си, вярваха, че била тук още от рицарско време, и била стражева кула за зъл магьосник. Той изградил и каменната стена та никой, нивга да не можа да влезе в неговата кула. Владеел земите и тормозел селяните, като им пращал бури, морил добитъка. Под кулата имал галерии пълни с чудновати машини с много зъбчати колела, с ръчки и вериги. Селяните ги чували да скърцат нощем. Казвали, че дори имал дървен огнедишащ дракон с който летял в безлунните нощи. Всяка година открадвал по едно малко момченце и го обучавал в черно магьосничество. Когато едно дете изчезвало, никога близките му го не го виждали, защото след обучението му го пращал далече, далече да върши пъклени дела, та да прославя името му. Може би големите момчета прекаляваха.
Та това е само една камбанария с часовник, беден параклис в двора.
А, и преди сто лета едва ли е имало повече от няколко църковни сгради. Сега са останали само, старата стена с кръглите сводове от отдавна изгнили порти и десетина порутени стъпала, обрасли с мъх и водещи на никъде.
Ти Ветре, може би помниш повече от мен.
Момчетата биха стояли цяла нощ до бурканите със светулки, ако майките им не почнеха да викат – „ Щепане, време е се прибираш млади момко. Матей, Хонзо, мисля, че се разбрахме вече.”
   Всеки ден, мигове на безкрайност, мигове на безгрижност. Под звездното небе съм се наслушала на толкова приказки. В повечето вярвам, че са истински. Пакости колко знам, кое момче стъпило в котлето с козята извара в зимника, кое надувало жаба със сламка. Кое подпалило сламеника на съседите и яло пердах, кое гонило кокошките от полозите. Знам за обраните недозрели ягоди, за потъпканите малинаци, за раните по колената и лактите, за оскубаните коси на момичета. Така силно заобичах децата, при все че не минаваше година, без да не ми окършат клоните, когато узрееше плода ми. Мъкнеха тежките върбово-плетени кошници у дома. А сръчните им майчици печеха най-ароматните черешови сладкиши. Сезоните минаваха така неусетно. Забелязал ли си, как само тече времето, когато си млад. Като засадиха сливата, и крушата, вече имаше с кой да си приказвам по цял ден. Последни бяха ябълките, така горделиви и крехки. Виж ги сега, кой би казал, че са били някога фиданки. Обичах и жътвите, изкласилите ниви, натежали и морни от злато. По изгрев нагазваха жътвари със сърпове, жътварки с бели забрадки и фусти до колене. Търчаха деца по острите стърнища. Носеха се бавни песни, за Божията милост, за дадената благодат, за житото и хляба. Хората са дивни същества, имат песни за всичко. А бузите на жътварките по пладне ставаха по-червени от моите череши. Дали от задяванията на мъжете, или труда, тежко ще ти кажа. Ей, така остарявах с хората, децата растяха, младите се женеха. Напускаха домовете си като птичета гнездото. В дома на хълма останаха само старите стопани. А като и те се споминаха, остана празната къща. Ала и тя дълго не трая, дом без душа не седи изграден. Останахме само ние овошките. Самички сме, две ябълки, слива и круша.
   Ала и така се радваше Старата череша на живота. Стигаше синигер да запее, кос да свие гнездо в клоните й, да излюпи малки. Плода й руменееше и блестеше почти готов за бране. Под хълма имаше къщи, махленските хлапета бродеха и с бързи палави пръстчета опипваха недозрелите черешки.
– Още една седмица и са готови - хихикаха се те .
   Една майка и детенце с медени косици, и луничаво лице отнесе първата зряла кошница у дома си. Сладки и сочни бяха черешите. Най-високите клони седяха не обрани, тежки. Презряваха и всичките птици в близката околия се гощаваха ден след ден. Последни идваха осите, да доизпият капчиците сос от богатата урода. Летните вечери се насищаха с енергия и аромати на диви билки, и сладост. Летните дни трептяха от омара и цвъркането на цикади.
    Планината обаче хвърляше сянка и никога не забрави да изпрати дъждовете си. Силно нервничиха мухите, хапеха де що видят. После всичко утихна, птиците и щурчетата в тревите. Засъбираха се мътни облаци, сиви и ядосани. Задуднаха небесата. Разнесе се тътен. Почерня и притъмня, задуха. Заби сама камбаната в камбанарията, плачливо и неспирно. И започна да вали. Лееше силно и твърдо като стоманена тояга брулеше дърветата, листите им трепереха и се късаха. Плодовете падаха обрулени и ранени. Клоните се навеждаха близо да земята. Превиваха се и скърцаха, пращяха и се трошеха. Светкавици без милост деряха черното небе. Наелектризирания въздух мирише задушливо като, че преизподнята се беше отворила. Гръм беше ударил в полето, мъчеха се да запушат тревите, ала вятъра разнесе искрите, а дъжда ги угаси.
Преви се Старата череша, клоните се допряха в прегръдка и с тих звук се строши. Не усети болка, само леката й въздишка отлетя нагоре. После спомените й избледняха като есенни листа подети от вятъра. Дъждът тихо барабанеше връз полегналото стъбло, безсилен да го нарани.
   Бурята стихваше, небето на запад белеше. И наизлязоха хората. И мъжете с брадвите, и жените с децата. Гледаха вадите вода, носещи клони и плод, гледаха планината. Гледаха небето, нарушило обещанието и донесло тревога и злоба. И ръцете им натежаваха, пръстите им побеляваха от стискане на брадвите. Събираха се по десетина и мълчаха, гледаха жените и децата, гледаха дворовете си, счупените борове, липи, ябълки. Чакаха да мине болката. Врязваха секирите в ранените дървета. Дървесината им скърцаше и се огъваше жива, и жилава. Падаха отсечени клоните, сипеха се откъснати листата. Боровете останаха да стърчат без върхове, овошките без плод. Беше изгубен, неузрял, необран.
   Старата череша, обаче вече не беше там. На хълма стърчеше осиротялата градина. Ала вятъра беше утихнал и дъжда спрял, две ябълки се бяха прегърнали, слива с круша бяха свели клони в молитва.
След няколко дни минаха децата, гонени от любопитство.
– Строшена е – рече едно момче.
– Другите са оцелели.
– Ще берем ли ябълки? - Попита друго.
– Не виждаш ли, още са зелени.
– Под черешата е пълно с костилки, все някоя ще поникне.
– Ще трябва да минат години – прошепна третото момче.
– Какво от това, за никъде не бързаме.
– Да вървим вече. След седмица пак ще се върнем.

Листенце есенно

Вчера видях едно мъничко сърцевидно листенце, златно но самотно лежащо връз сияещата зелена трева. Толкова неочаквано усещане на идеща есен в средата на лятото. Толкова скръбно усещане по загубените мигове, по това изгубено лято.

Пропиляно, трябваше да прекараме няколко седмици сред близките си, но мавър и да имаш дата и самолетен билет, макар и да имаш подреден куфар си оставаш само човек и в миг на слабост всеки план се проваля. За това споделям тия си мисли и пускам стих които написах за момичетата миналата година.


Листенце есенно се отрони
и вятърa немирно го поде,
към небето го подгони
на далече да го отнесе.

Листенце почакай за малко
бъди ти, от мен писъмце.
За моята миличка баба
с поздрав от цяло сърце.

Кажи ѝ от днес вече ставам
за школо, с тетрадка в ръка.
Кажи ѝ, че много се радвам
че уча, че пиша, чета.

Оставих у дома хвърчилата,
но имам прекрасни бои.
С тях нарисувах земята,
нали всеки ден се върти.

И зная, къде е далече
родината, близко сърце.
И чувствам се българин вече
макар и под чуждо небе.

Листенце побързай, не спирай
отнеси от мене таз покана.
На баба и дядо предай,
на гости ги чакаме с мама.


Понякога, когато мечтите ни се сбъднат разбираме, че всъщност не са това, което истински сме желали...