Възглавници и пак възглавници

Обещах да разкажа историята на другите възглавнички. Продължение от миналия път, но тук трябва да започна от начало.


Верето има ушити своите шест възглавнички:  Три малки и три големи.




 Вече си имат и имена Плетени рози, Ягодковата възглавничка, Зелени големи копчета, Флагчетата,  Зелени малки копчета  и последната Птиче Kукувиче в розов храст.  

Идеята ми беше да ушия толкова възглавнички колкото е леглото по дължина за да е удобно като диван за игра и четене. 


Стаята на момичетата има един доминиращ цвят - бяло и два допълващи цвята - жълто и оранжево.


Останалите цветове са само за акцент на бялото, и са вдъхновени от пердетата и лампите.

Вече публикувах Влюбената възглавничка. Днес ще разкажа за: Възглавничка с балончета и Възглавница с кошница. 

Понеже Верето има своите Флагчета реших, че Дари трябва да има също нещо летящо. 


 Балончетата са изрязани от остатъци плат, за шаблони са ползвани различни размери чашки от вкъщи. След това кръгчетата са два пъти подлепени с нетъкано- текстилно подлепващо, за да не се разбридва плата.  В единия край има малко триъгълниче за да имитира връзването на балона. 

Около балончетата съм изминала прав шев няколко пъти в кръг, като съм завършила с  веещия се конец на  балона.  За да има малко 3D преди да почна да шия под шарения плат на балона съм вмъкнала малко вата. 

Вярвам, че съм досадила... затова на кратко. За Възглавницата с кошница е виновника свекърва ми която е ушила този гоблен и понеже в детската няма много място за гоблени, но пък Вяра има своето бродирано Птиче Кукувиче, беше редно и Дари да има нещо бродирано.


Самата възглавничка има нещо в стил Vintage или поне така аз го усещам. 

Най-напред гоблена е изрязан по оригиналния овал като за рамка, след това към него съм пришила розовата веревна лентичка, чрез нея е зашит и за долната (бялата) част на възглавница. 


Накрая е добавена кремавата дантела като тя е зашита напълно отделно, но много близко до розовата веревна лентичка. В горната си част дантелата е прикрепена на десетина места със скрит бод на ръка за да не пада върху гоблена, а да седи равномерно изправена и да придава ефект на рамка.

В момента започвам последните две на Дарина, и дано до Коледа да са готови. Сега е малко по-сложно да шия защото нямам баба която да разхожда мъниците и винаги има някой който да ми ровичка из карфиците. 


Не, че така е лошо, но сега е по важно да правя някои детски проекти с тях. 


Днес примерно сме се наканили да режем прилепи от хартия, за какво ще ви разкажа след няколко дни. 




Вълшебен ден от мен и от Страната отвъд дъгата. 

Приказка за коминочистача

   Тая вечер се сетихме за дядо. Той все казваше, че през есента цветовете избледнявали и се разтичали като лицата от стара войнишка фотография. Ала дядо беше художник, той знаеш много за тия неща. Кое как да забърка, кое как да нарисува и най-вече знаеше да гледа на света с други, различни очи. Знаеше да разпознава доброто от злото. Щастлив човек беше, обичаше есента. Седеше си и тихо ни разправяше за шепота на запалената печка, за шепота на сезоните. Баба плетеше червено-шарени чорапи за нас. А ние, кротвахме смълчани, вглеждахме се в сенките по стените, в сенките от огъня, и очаквахме сипкавия глас на дядо. През вечерите, през пътеките да ни отпрати пак някъде... където още не сме бродили.

Преди много, много лета селата били нагъсто, пътищата само от кръгъл каменен калдъръм. Хората живеели близко един до друг с радостите и с тревогите си. Домашните обувки спокойно лежели пред входната врата, а къщните порти винаги били отключени. Нямало в онова време неочаквани гости и непоканени пътници. Първите стъпки на есенна били стъпки на тихо падащи листа връз моравата, на разцъфтели през нощта димитровчета. Сутрешните мъгли мълчели и се лутали над земята, а комините започвали да въздишат и пъшкат. Прелитали първите устремени сажди подгонени от вятъра. Виждали ли, ли сте как камината не иска да се запали след морното лято. Кашля болна със запушени гърди, като старица, а първите сажди са просто пламтящи искрици усилие и вълнение.

Ала вечерите без запалено огнище и златна жарава, са вечери на тревожни мисли, на дълго очакване. Затова из селата преди хората да усетят калните стъпки на есента, минавали най-чаканите, но неканени гости.

В утринта бодро вървеше госта, очите му бяха сини. Косите му пепеляво руси, вчесани, но непокорни и палави като, че връз главата му е свито свраче гнездо. Дрехите му бяха втора кожа. Черното беше дар, бялото го плашеше като в най-страшните сънища. Обущата му бяха леки, ни шити ни лети. Без шнурове обути та да няма къде да се закачи ненадейно, из кривите кюшета, из трошливите керемиди.

Сечивата му бяха човешки, извити и тежки, данък за изгорените през комините надежди. Данък за всичките въздишки на камините. На стоманена тел, четка. На стоманено въже, тежко кръгло гюле. На прът метла от конски косми. На устата му все някоя свирукаща мелодия, искряща усмивка, мил поздрав.

- Добра е тази заран. Работна е тази заран - провикваше се из улицата.

А децата се разбягваха от праговете, влизаха в къщи и все глас крещяха.

- Коминочистача е дошъл. Бабо стига си пекла бухти. Да го викнем ли... да го викнем ли?

- Викнете го Якубе. Измети пред праговете Елишко. Почти са готови масловите бухти, ще го гостим, ако рече. А ти Ондро, иди кажи на дядо си в обора. Да се разберат и договорят по работата.

- Бабо - рече Елишка - не иде ли малко рано летос?

- Нивга не иде рано, дете.

А госта не бързаше, току се оглеждаше към небето, току към празната улица в есенното рано. И нито сечивата му тежеха, ни грижи имаше на сърцето. Само една тежка, мъчна мисъл да го глождеше и ей го на̀ пропаднал през стряхата, натежал и строшил покрива. Жена нямаше, чеда не му трябваха, по възраст не беше ни млад, ни стар. Дома вечер го посрещаше сестрата на родната му майка с треперливи ръце и уморени очи. А сутрин го изпращаше с благословия, и така от дете за него се грижеше. За туй чисто беше сърцето му, и безоблачно над главата му. Подсвиркваше, подритваше камъчетата и очите му шареха по къщурките, хем комините диреха, хем хората. Къде минеше го гощаваха, кой с каквото има. Кога по грош му даваха, кога само корица от хлебец. Ала ни се гневеше, ни се скъпеше за тия дарове, да преживя за цяла година стигаха.

Със стопаните говореше, всекиго познаваше, всекиго изслушваше. От бабините бухти най-обичаше. Една къташе за леля си, другите с децата седнал на прага ядеше.

- Чудни са ти бухтите тето Лидо, от ланските са по-сладки.

- Топли са затуй, пък и не минаваш често и си забравил сине. Духай да не си изпариш пръстите - рече му бабата.

Като хапнеше и пак тръгваше цяло село да обикаля. А дечурлигата го гонеха и подвикваха.

- Чичо разкажи ни някоя история, за комините, за пушека. За каквото знаеш.

- Сал една си знам - им думаше. - Ама нали вече ви я разказах.

- Кажи я пак.

- Веднъж Дядо Боже кръстосвал света, слязъл в едно село сред зима и тръгнал от къща на къща. Видел колко топло греят прозорците, как са насядали стопаните, видел че пресни питки ядът. Рекъл си: „Много се трудят тия души, ала дали са смирени и мирни. Ще почукам да видя, гости приемат ли.“ През всяка къща минал, де почукал отворили му, къде влязъл гостен бил. Зачудил се на тази доброта и радостен си отишъл. Разбрал Дявола какво станало, и силно се завидял на людете. Сред зима в комините се вмъкнал и черни пакости измайсторил. Всичките комини запушил, сажди черни в кюмбетата навлякъл. Ни искрата вече палела, ни пушека към небето ходел. Не могли да се стоплят селяните, ни могли да си сготвят, седели и мръзнели. Като задухала виелицата, хилел се Рогатия в комина... Кряскал, плашел децата, а старците седели и се кръстели умислени. Дожалело му на Господа, за тегобата на хората. Помощ да им прати решил. Взел от агнелите най-мълчаливите и ги предрешил. Светлите им дрехи, черни сторил, обуща леки им дарил. Крилете им скрил никой да ги не види, и познае. Па ги разпратил по земята, най-първо в онова село да минат, на всеки покрив да се качат, във всеки комин да погледнат. Саждите да изчистят, пакостите да оправят, Дявола да погнат чак до черното пекло. През всеки дом, минали ангелите, светлината върнали. Кога се на покрив качели най-близо до Бога били и тихо му вестявали. Докато работа вършели хорските желания към небето провождали. Това е, деца сега бягайте при домашните си. Деня е кратък, работа имам.

- Чичо, и ти ли си от небето?

- Знам ли, от дека съм... ама казват старите, че всички сме от там.

- Нашата баба все вика и все се гневи... Бягайте деца същински дяволи сте, ушите ви се зачервиха от пакости. Бягайте, че ще грабнем машите та по гърбините ви. - Смееха се децата. После и едно подир едно се изреждаха да пипнат саждените дрехи, и рошавата му четка. За щастие, за късмет, по обичая. Гледаше ги коминочистача и им се радваше. После поемаше към баира към горното село.

Там в първата къщица живееше слаба женица с дребното си детенце. До портата все го чакаха и кротко го питаха.

- При нас ще минеш? Един комин имаме, да го видиш.

- Ида, ида.

Скръцваха стъпалата кога на горе вървеше госта, тропваше таванската врата. Със свещ ходеше, да си огрее пътя, да види у тъмницата. Порутено беше покривчето. Опушен комина, мазилката му олющена. Чернилка имаше за триста дяволи, взема четка и почисти какво можа. Слезе отупа кюнците, нареди ги пак на кюмбето, па заръча на женицата.

- Щом работа свърша из село, отново ще дойда. Да се измаже трябва от вънка, комина. Искра може да литне, къщата ви ще подпали.

Заредиха се дни хладни, лепкава беше мъглата. Не смееше жената печката да запали. Вечер на тъмно седяха с детето, сутрин в студено се обличаха. Разболя се малкото, трескаво легна с челце огнено.

Една сутрин през заскреженото дворче, мина коминочистача. Донесъл си беше мистрия и вар. До вечерта маза, комина като нов направи. А после слезе при вдовицата и детето да поседне. Да ги запита как са.

- Разболя се Адамек. Лошо сторих, огън не палих от страх да не изгорим. Никой си нямаме. - Прошепна жената и тихо заплака.

Засрамен си тръгна коминочистача, по рано да беше дошъл. Що така се залута, та забрави обещаното. Натежа му на душата, криво му на сърцето, сълзи го душеха, стъпките си започна да си чува. Три дни дума не продума, зачуди леля му, и го поучи. Да иде да се изповяда, до параклисчето отвъд реката. Уж на там тръгна, па какво го накара върна се и се качи на родната си къща, на стряхата. Тихо шепна и поплака, ала като слезе рече.

- Ще ида при вдовицата, дар трябва да дам на детето.

- Ала какво, ние като тях сме - отвърна старицата. - Дърва да им дадем, ще ги изгорят. Хляб да им да дадем ще го изядат. Парица да им дадем, една не стига.

Ала отиде човека в малката къща. Лежеше, гореше детенцето. Косиците му мокри къдрици. Майка му тихо седеше, с кърпа чело му бършеше, нежно му пееше.

Приседна на кревата коминочистача. Наведе се и зашеметя, до мъничката главица.

- Адамко детенце златно, заради мене се разболя. Закъснях и ми тежи вината повече от воденичен камък връз раменете... нека ти кажа. Като съм се родил, баща ми дар ми дал; той вече не можел да го носи. Тежък бил, от как майка ми заминала за небето. На порив да се качи гредите ще строши, от мъка по нея. От Бога е този дар, коминочистачите да сме по-леки от всичките хора. Страх да нямаме, зло да не ни лови, през годините да минаваме бавно, болест и старост да не знаем. През мъката да гледаме, ама да не я познаваме. Тоя дар ти давам. Здрав бъди Ала знай душата ти по-близо до ангелските от колкото до хорските. Познаеш ли жал и тревога като човек пак ще бъдеш. Дарбата си другиму трябва да дадеш.

Целуна после детето и кротко се сбогува, и пак чисто и безоблачно му беше сърцето, але занаята вече не умееше. Като хората натежа връз земята.

Адамчето оздравя, и дядо стана и внуци много имаше. Всички коминочистачи бяха, само един художник беше. И беше нашия дядо.

Снимката е от... неизвестен, поне за мен фотограф.  

Влюбената възглавничка

Един ден я видях в http://pinterest.com/  просто такава прекрасна в бяло и синьо. След месец попаднах и на розов вариант и вече напълно се влюбих.

  Първоначалната идея обаче по всичко личи e на:  v аnd co магазин защото там видях, че се продава кройката и. Лично аз с обясненията си нямам, никакво намерение да съпернича на това да се продава нещо изпитано и точно като тяхната кройка. 

Нашата възглавничка е напълно аматьорско изпълнение при все, че съм дипломиран конструктор-моделиер.

Розовата открих  The House of Smiths  ,  едно интересно място за дизайн и интериор  в което има много романтика. Тяхната инструкцията е доста подробна но малко се различава от моя вариант, в това че при мен се пълни самата калъфка и няма вътрешна възглавница.  Въпреки това розовата също много, много ми харесва и дълго се колебах дали да не избера и за нашата розов сатен. 

  

И така необходимите материали за Влюбената възглавничка която в готов размер е 47см на 50см са:  двa малки детайла от сатен с размери 47см. на 50см. + от всички страни по 1см резерва за шиене, или след изрязването детайлите са с размери 48см. на 51см.  

Един голям детайл с размери 1, 50 см на  на  47см. + 1см от всички страни резерва...  или рязането е 1, 51см  на 48см. Искам да поясня, че за да има достатъчно пищен набор съм пуснала три пъти избраната дължина на възглавничката, затова ако имате различни размери. Примерно размера й в готов вид 50см. на 60см.  добре е големия детайл на вашата възглавница да е дълъг 1.80 см. 

След като се се скроят детайлите се налагат един върху друг и несъответствията да се изрежат. 
1. Големия детайл по линията на дължината се набира. Машината е настроена на горен силно опънат конец. 
2. Следва набора да се разпредели равномерно по дължината на детайла  така, че големината  му в готов вид да е равна на  големината на малките детайли, или 48см на 51см. 

3. Един от малките детайли се пришива от горе и от долу с прав шев точно в линията на набора на големия детайл ( най-добре е тук да се направи шев в шева за да стане както трябва) Цъквайки върху снимките се вижда как двата детайла са прикрепени един за друг.

4. Получения набран детайл се поставя лице с лице към последното парче и двете се монтират по четирите страни като се оставя отвор с размер 5см възглавничката да се обърне. 


 5. Верето заема очакваната си роля в заниманието, след обръщането започва да пълни с  ОБЛАЧИНКИ- както казва тя на ватата. 

 6. Отвора се затваря, единия вариант на машина, другия на ръка със скрит бод.
7. Украса е свободно избираема. Тези цветя може да се научите как се правят от тук.

Това е... два дни след това направих и следващите две възглавнички, но те си имат всяка своя история и ще ви разкажа по натам. 


Лек ден и само ако не опитате няма да разберете, колко е лесно.  

Щастливият септември

   В последния месец дните излетяха като листенца разпилени от вятъра. Моите родители бяха тук и напълно заемаха времето на децата с разходки, приключения и игри. 

 Баща ми е авиомоделист, и освен летящите малки модели обича и големите самолети за непораснали деца. Ние живеем близо до малко летище и така за него, тук е като рая на земята.  Затова той съвсем целенасочено обучава малките в хвърчило -летене. 

 И понеже още не съм ви запознала с децата си, а често пиша за тях. Моля представям ви ги, дребното е Дарина, а каката е Вяра. Двете никак не обичат да спят, никога не спират да измислят бели и любимци са им Пипи Дългото Чорапче и Емил от Льонеберя. 

     И докато децата бяха напълно заети, ми остана време да довърша много започнати проекти... и в предстоящия месец ще се опитам да ви напиша за всеки по малко. Рядко ми остава време да правя нещо без помощничките ми, затова сега с началото на октомври когато все повече ще се задържаме у дома идва и началото на общите ни работилници. Верето тази вечер дори за адвентен календар се заинтересува и освен това идва така любимия - Хелоуин. Вече съм почти на 80 процента съм готова с костюмите им... ех, че хубаво да имаш баба под ръка. 


   Освен това съм напълно готова и за всекидневния ми преход с децата до градината на Вяра. Сутрин трите изминаваме близо два километра пеша, във всякакво време ( вярно, че Дари за сега се вози поне в едната посока на количка) но всички сме екипирани в гумени ботуши и дъждобрани.  

И така мокрото време наближава, но никак не се страхуваме... дори градуса на настроение се покачва.  

Бъдете с нас в новия творчески месец.

Калъф за Амазон Киндел - Cover for Amazon Kindle

   Книга, под широко небе. Книга, на път. Българска книга в чужбина - мисия невъзможна. Преди време четях любимия ми Джон Стайнбек на чешки. И в този език е удивителен, но на български е далече по-голямо удоволствие.  

Моето братче обаче ме изненада и ми подари Амазон Киндел 3. Към него ми подари и застраховката против падане и детски шетливи пръстчета. 


Аз обаче решиш да не си купувам калъф за него, а сама да си го ушия.
Открих си плат който да ми допада... и понеже обожавам резида и зеленото в интериора, екстериора...плата в точно този нюанс веднага ме грабна.


 Един ден дойде на гости моя близка приятелка и започна да изброява: О, зелена количка, зелена баня, зелена кухня... дори гърнето на детето зелено... хей вие сте много луди на тема зелено. 


След това, веднага започнах да премислям как да осъществя плана.
Намерих стар тефтер и от него взех кориците... от тях си направих твърд шаблон, но идеята да сложа корица между плат не ми допадна защото все пак калъфа трябва да се пере. 


Така от тефтера остана само мекото тънко дунапренче, а твърдата част за калъфа изрязах от пластмасова папка. Когато започнах да шия не се сетих да снимам всяка стъпка.

Затова ако все пак се наемете да си ушиете подобно нещо мисля, че този урок за шиене на калъф за тефтер много ще ви помогне. В блога The Cottage Home на Lindsay има много, много интересни неща за начинаещи и за напреднали. Аз го открих обаче малко след като бях завършила моя калъф иначе можеше използвам нейната идея за повече джобове в лявата страна.

От останалата част от плата спретнах едно мини калъфче за HTC-то ми. Не, че нямах вече едно ушито от бяла кожа, но суетата е голямо нещо и при наличие на материал не издържах. 

Много телеграфична стана тази публикация, но самото шиене беше доста бързо за близо два часа имах своята зелена книжка. :) А, може би жълто зелена. 

 Чудесен ден и ако в последно време сте чели нещо и то ви е развълнувало споделете. 

Моя заспала

Клепачите ти пеперудени крила

на залеза в искрите полетели,

на облаците в белите пера

две сънени звезди довели. 

Косите ти са злато от свила

ковани в пламък, огън и тъма.

А бузите ти спомен от мъгла, 

целувки в побеляла зима.

В ръкавите ти шарени побрани,

са всички песъчинки от реките.

В миг от тебе са разпиляни,

хартиените хвърчила на дните.

А мислите ти газят из тревите,

на боси самодиви в росата.

И в сънищата пламват със звездите

за да усъмнат люлка от дъгата.

Сълзите ти са укротени в скреж

страните  лумнали в руменина.

Когато в затаен копнеж

от обич  правиш светлина.

Когато бягаш и когато идваш

с крила треперещи от зной.

Когато със усмивка вдишваш

и ме разплакваш във порой.

Когато в миг забравям спомен,

забравям на къде вървя.

И в пътя си така огромен 

пътечка мъничка ловя. 

И в безпорядък ме отвежда

сред облаци, звезди и пясък,

сред водопади от надежда

и в капки хладен блясък.

Коя си ти от злато и тъга,

защо в стъкълцата газиш.

Защо побягваш със нощта

от мене ли така пазиш?

-Когато уловиш комета

и в длани я държиш за миг.

Ще върнеш сянката ми взета,

ще имаш моя нощен лик.

30.09.2011

Есен у дома

   Винаги  започва така... 

Уж е само есен, а неусетно в вкъщи се нанасят листа, клонки, цветя. 

    Това е единственото време през което спокойно берем с децата цветя... Иначе дори Верето на нейните четири и половина годинки знае,че откъснатото цвете не е нищо красиво... но сега е важно да ги откъснем от градината защото сутрешните слани ще ги вземат напълно безмилостно и безвъзвратно.  Та уж само природни материали всичко накрая преминава в есенна работилница за чудеса.


   Не мога да не ви покажа улова от днес... всичките листа са само от едно единствено дърво, което има най-прекрасните розови листа. 

Тук беше майка ми и тя вглеждайки участва в направата на венеца, с после като се вгледа в него ми намекна, че е ретро-комунистически... сами преценете. 

Необходимите материали са: брезови клони за основата, всевъзможни шишарки, орехи, цвят на слънчоглед, пистолет с топъл силикон, памучна дантела в цвят слонова кост, акрилен безцветен спрей.  

 Цвета от слънчогледа и всички зелени шишарчици са напръскани с акрилния спрей за да запазят цвета си, на тази снимка добре се вижда как лъщят от него. Подредбата е изцяло на вашата фантазия. 

Добре дошла блестяща есен

    В утрините пада тежка роса, но в средата на деня светлината грее в ослепително златно. Опитвам да я уловя, и запазя... чист спомен, лято в зенита си, есен на прага.

    Като дете си мечтаех да бутилирам слънце, и да запазя палещия прахоляк на стария коларски път смесен с вкуса на презряло грозде от лозята на дядо. 

   Откакто се помня, есента ми донася вдъхновение и леко горчива тъга, точно като недоизказано ноктюрно. 

   Тук е мястото да споделя с вас, едно прекрасно и уютно място Сraftberry bush в което творчеството прелива и докосва с непринуденост и очарование във всеки детайл. 

 И понеже съм на вълна ечемик, плетените от канап стръкове на Lucy няколко дни вече ме връщат към страницата й за да им се любувам. Ето и самия пост - Канап и Мрежа за пилета 

   Днешното ми предложение е в графата минимални усилия и материали. Няколко житни класа, спрей боя в цвят злато, и само пожелание кензан (специални поставки с метални "игли" за закрепяне на растения) но той спокойно може да се замени с висока ваза. 

   Класовете ги напръсках върху кафеникав картон с идеята да не хабя боята. Така златно кафявия картон много бързо ще влезе в употреба за изработката на есенни листа.  

  Уверявам ви, че на минималното слънце което грее из нашите ширини,  у дома имам парчета блестяща есен.     




                       Приятен и творчески уикенд.  

Есенна приказка

Имало едно време едно малко къдраво момиченце ( в моята приказка се казвала Аничка във вашата може да е всяко едно момиченце или момченце).
     Един слънчев есенен следобед, майка му го повикала и казала:
    - Днес е чудесен ден за разходка. Скачай в панталонките, обуй си гумените ботушки и се отправяме към гората.
    Добре облечени, двете тръгнали хванати за ръка. Есенното слънце гъделичкало Аничка по нослето, а хладният въздух заруменил бузките ѝ. 
В ръчичката си носела кошничка, за да има къде да събира съкровищата от разходката. Пътечката криволичела сред схлупени къщурки, стените им били дървени, а покривчетата обрасли с мъх. В дворчетата шетали забързани стопанки, подготвяли градините си за зимата. Стопаните сечели дърва и подреждали зимниците. Земята била обсипанa със минзухари, овошките прегърбени от плодове. 







    Малката Аничка си харесала едно ябълково дръвче и откъснала три алени ябълки. Нетърпелива била и с мама изтрили ябълчиците, и захрупали. Сетете се по чия брада текъл сладък ябълков сок... и колко са вкусни немитите ябълки. Мама си спомнила за времето когато и тя била дете.
    Не щеш  ли, насреща им изскочила една черно-бяла котарана и се запротягала сънливо.
    - Хей мързеланке, защо спиш до толкова късно, я виж, отдавна мина обяд. - Kазала мама.
     В отговор се чуло:
     -Мяу... мяуу - и писаната игриво заподскачала.
    Аничка щастливо се засмяла и погалила Мацината по опашката. Черно-бялата хитруша ги повела напряко през една полянка осеяна с белоснежни, качулати гъбки. Едни били срамежливки с още скрити в меката трева калпачета. Другите били чадъркоперести и се припичали на слънчице.
На края на полянката растял стар кестен, под него цъфтели невени, а наблизо шумяла рекичка. Аничка се втурнала и засъбирала лъскави, кръглички кестенчета. Майка ѝ набрала букетче от невени, а котараната известно време ги следвала, а после се изгубила някъде сред тревите гонейки мушици.
    Когато момичетата напълнили кошничката продължили по пътечката. Скоро навлезли в гората и краката им започнали да потъват в мек уханен килим от борови иглички. Засъбирали шишарки. Едните били островърхи и мекички. Другите чепати, бодличкавки, с укрити семенца. Тати обещал на малкото момиченце, че ще измайстори къщичка - хранилка за птички, а от шишарките щяло да стене чудесна украса за покривчето.
    Мама и Аничка били улисани в разходката и много развеселени, aла в далечината започвали да пушат коминчета, и било дошло време да се прибират у дома. Обратния път минавал през местенце обрасло с ясени, и дъбове, озовали се сред листопад от злато. Ането виждала есента така искряща и пъстра за първи път. Шумата била мекичка и с мама се заровили в нея, хвърляли я и се смеели, после уморено седнали да отпочинат.
    Наблизо дочули нещо, били гласчетата на две козлета. Отнесли им тревица. Докато Ането се радвала на черните рогати пакостливчета, майка ѝ видяла, че наблизо растат диви ягоди.
   - Виж Ане, - рекла - ще изкопаем няколко коренчета. После ще си ги засадим в нашата градинка. Когато настъпи зимата, снежеца ще ги затрупа така няма да им е студено. А след зимата ще дойде пролетта. Коренчетата ще цъфнат и когато дойде лятото, ще имат малки червени ягоди само за теб.
     Аничка е мъничко момиченце и гледала мама с очи блестящи от почуда, но била истински щастлива.
    Когато се прибрали заровили ягодовите коренчета в закътано кътче на градинката, събули ботушките и седнали на топло в кухнята. Пили чай от лайка и маточина, хапнали печени ябълки с мед и канела.
    Сигурно ще попитате какво станало с богатствата от кошничката. Невените потопили във вазичка, последната алена ябълка изхрупкал тати. С кестенчетата си играе Ането. А шишарките, те са подредени върху покривчето на една хранилка за птички.
    Aко и при вас е замирисало на печени ябълки с канела, да знаете че е от вкъщи.



   Тази мъничка, лека приказка написах за моето Веренце, което преди няколко години за първи път виждаше пъстрото великолепие и разнообразие на есента. Всичко е вече преживян спомен от един прекрасен далечен ден, дори снимките са от тогава и с нея поемаме през златните порти на едно ново есенно приключение.