Когато в един дом се роди детенце, всичко се обръща на опаки. Цялата къща замирисва на сапун от лайка, прани, сушени, току що гладени пеленки и стълбчета от прилежно сгънати дрешки. Толкова подредено, че всяко нещо има ново место. В такива домове става така, че дириш едно, откриваш друго или никога не намираш онова което първоначално си имал на ум.
Тук започва и нашата история.
Как Ането откри скришковците или по точно така и хрумна да ги нарича когато се срещна с тях за първи път. На кратко историята на този мъничък народ не е с нищо така забележителна. А и кой обича за начало да чете тинтири минтири за отминали времена... Но ако някой попита за произхода им, мога със сигурност да твърдя, че е магичен.
Сред самите скришковци се носят стотина поверия за това, а споровете по въпроса са поне още толкова. Има истории за близкото им родство с картофените гномчета звучащи доста правдоподобно, ако се съди по заоблените фигури на някои дами знатни семейства сред тях. На всички им беше ясно, че няма как да не носят чертите и на дървесните мушморочета, заради твърдоглавието ми което беше направо пословично.
И разбира се единственото неоспоримо доказателство бе едничката им вълшебна черта, наследена от водните шушумулчета: магическата мимикрия.
Но да се върнем към нашия разказ, всичко започна когато мама откри, че и липсват две меки лигавничета с надпис ,,Сладко бебе" и ,,Всички обичаме Пюрета" и тъй като това е една прибрана майка след гладене и сгъване видя, че лигавничетата с надпис ,,Понеделник" и до ,,Неделя" бяха на място. В този миг мама реши да пропусне този важна информация поне до следващото пране, и следователно след няколко дни напълно забрави, че се е сетила, че лигавничетата са изгубени.
Не след дълго Ането защрапурка и затършува из цялата къща и доста неща изгубиха местонахождението си, просто потънаха ей тъй в дън-земя.
Докато един ден...
- Някой виждал ли ми чехъла, снощи оставих два, а сега е само един?- попита мама връщайки се от банята.
- Ооо, пак ли се изгуби нещо - рече тати сънен и седна на леглото.
- Ставаме - радваше се Анчето. - Може ли сутрешната приказка... за жабките... квак квак.
- Може, стига да спреш да скачаш палеца ми - засмя се тати.
- Кой иска палачинки? - рече мама ходеща е един пантоф и два обути чорапа - След приказката, бегом в кухнята.
За изчезналия и любимия червен чехъл с бял помпон отново се заговори на закуска.
Точно докато Ането размазваше боровинковото сладко на покривката в опит да имитира как прави тати номера с навиването.
- Просто ми е чудно къде е изпълзял този път чехъла ми... ммм. Обикновено ходят по двойки - рече, умислено предъвквайки мама.
- Провери ли в ъгъла?
- В кой от всичките скъпи?
- Предполагам във всичките, Ани, пак капеш - заломоти тати Едам.
- Да, в нашата къща има поне сто и един ъгъла и в нито един го няма.
Тати повдигна вежди и започна да си маже нова палачинка.
- Анче Бибанче, ти снощи не ги ли обува? - почна пак мама.
- Не не, маминко...искам със сирене и със сладко заедно.
- Хм, онзи ден каза същото за татковите пантофи, а ги открихме напълнени с кубчета.
- Тати, нарежи ми палачинката - рече Ането и никак дори не погледна мама.
- Аз мисля момичета, че за всичката тази бъркотия е виновна феята на чорапчета. Добре си спомням Соня, случката преди години когато незнайно изчезна онзи раирания ти чорап с пет пръста, помниш нали?
- Да, но тогава след два дни търсене го открихме под раклата - отговори Соня.
- Тати каква е тази фея?
- Ани, това е една, много вълшебна фея. До днес редовно посещава моя шкаф с чорапи, после ги откривам не по чифтове и не на място.
- Разбира се понякога ти кърпи и дупчиците. Аз отивам да си обуя нещо... Вие приключвате ли вече?
- Мами и аз искам чорапки, сиви като на зайко - рече Ането.
- Сиви и меки да му е леко и да бяга на далеко...
- Ама, че бъркотия. Кой ще мие днес? - Попита тати.
- Аз не - измънка се мама.
Неделната палачинкова закуска свърши с татковото мърморене и миене на чиниите, колкото до пантофа, той също като лигавничета ,,Сладко бебе" и ,,Всички обичаме пюретата" не се намери.
Само как биха се чудели, ако знаеха истината за пакостниците.
В дома на Ането живееха не един, нито два, а цели четири мъничета. Баба и дядо с двете си внучета и всичките носеха фамилията Клубичкови.
Бяха се нанесли още по времето, когато малката Аничка беше в пеленки, точно докато се учеше да гука и бръмчи бебешките ,,бла..бла.. блаболици,,
Често ставаше така, че мъничетата сядаха в креватчето и я слушаха какво бръщолеви защото бебето по онова време говореше на общоприетия език. После скачаха и я гъделичкаха по крачетата, галеха по нослето, напълно незабелязано от мама Соня. Само не ми казвайте, че не сте виждали как бебета се хихикат ей туй без да ги разсмивате.
Когато госпожата гладеше бебешките дрешки не пропускаха да я и се възхищават. Седяха си тихо върху листата на фикуса, полюшкваха крачката от последния лист и дискутираха как всъщност функционира ютията и що за опасно нещо е това. Баба Клубичкова винаги разказваше оная история за домашния гном, който бил изпран и изгладен по невнимание със спалното бельо, как после краката му се скъсили с цял сантиметър, а косата му станала от зелена, ярко червена.
Един ден господин Едам примъкна трите букови полици. Закачи двата бели шкафа, прибута старият обущарник в малкото складче зад кухнята, и се провикна с доволна усмивка:
- Соня, мисля, че имаш ново място за редене на бурканчета си.
Скришковците гледаха преместването с притаен от радост дъх най-сетне можеха да заживеят в прилично подреден килер. Всеки щеше да си има своя поличка и свое кътче за скришковски работи. Мама Соня със завиден ентусиазъм започна да подрежда. На горните полички се озоваха безчет малки бурканчета, прилежно надписани с нечетливия и почерк, с ръчно шити от карирана басма капачета и с удивително разнообразно съдържание. Чубрица със зелено капаче, бобков листа с оранжево, добромисл със синьо, розмарин с червено, майорана с бледо лилаво с бели точки.
Бурканите с цветни капачета се харесаха на малките Клубичкови, чипоносокото Филип и сестричката му Зузанка. Късно вечер децата скачаха върху опънатите с ластиче басмени капачета, а после тихо се сгушваха и сладко спяха върху ухайните билки. На вторият рафт мама нареди шушкащи, хартиени пакети пълни с цветове от бъз, сушена коприва, шипки, лайка, сушеницветове от цариче и подове от глог. Висна две върви сбъчкани червени чушки, подарък от майката и на стената до прозореца на две малки златни пирончета. Провеси до тях на друго пиронче, торбата с домашна юфка, три тънки метличини чудодейна билка против бебешки неразположения.
Точно на торбата с яйчената юфка вечер сядаше дядо Клубичек и разравяше весели, а понякога и страшни истории от детството си. Как на младини яхнал водно конче, и как за малко да бъде убит от един охлюв с едно око докато се опитвал да защити беззащитните цветове на незабравката.
На земята в килера се намъдри огромна стъкленица с кисели краставици, по някаква си бабешка стара рецепта която знаеха само жените от семейството на Ането.
- Е? - цъфна мама Соня, кагато приключи с подреждането - Не ли чудесно?
- Нима са ни нужни всичките тези бурканчета, скъпа? - Затрещи се господин Едам. - Освен това не мислиш ли, че забравяш нещо?
- Още ли има? Да, еми да... боровинковите сладка, прасковените конфитюри - затюхка се мама.
- Соничке, та ти не остави място за моите инструменти.
- Твоите инструменти, аха как можах да забравя - рече шеговито - и те ли ще пречат тука? Ще си разделим обущарския шкаф, едната половина за сладката ми, другата за джунджурийките ти - отсече мама.
В този шкаф заживя Бабичка Кубичкова, като най-старателно съблюдаваше всичките мамини мармалади. Тя беше най-прекрасната баба на света и цяло сърце се грижеше за Филипек и Зузанка. Защото те бяха, как да кажем временно бяха без мама и татко.
Една лакома блатна кикимора беше сбъркала лъскавите елечета, на родители те им с крилцата на водните кончета и ги беше отмъкнала в калното си царство. Отначало обещаваше да ги пусне, стига само да и разкажат за всичките чудновати неща от живота на хората.
По късно обаче пожела да притежава някои от вещите за които разправяха скришковците.
Дядо Клубичек няколко пъти вече опитваше да преговаря с блатницата.
- Бълбукчета, мехурчета и трисста водни жаби... псс... псс... - клокочеше кикимората. - Какво си ми донесссъл тоззи път старче?
- Вземете, ако искате, най-ценната ми колекция от целофанчета, опаковки и златца от бонбони. Събирам ги от времето, когато бях дете - рече дядо и гласа му трепереше от тревога и мъка. - Ето моля, и нека ви кажа още, ние не сме крадци, ние сме почтени същества и ако сега взехме, то е защото така подло ни принуждавате.
- Нещо друго нямаш ли, сстари дребоссъко... псс... псс... да не мислиш, че сселуфанчета ти имат сстойносст - гледаше го тя с разногледите си очи които умееше да върти във всички посоки - Ссялото ми блато е оссеяно с такива паакофффки или както там и викате вие земните жаби. Бълкучета, непотребни. Дай ми друго, другоооо - гърлено гърголеше кикимората.
- Друго нямам - тихо рече дядо Клубичек.
- Донесси ми нещо ссенно и тогава ще оссвободя дъщеря ти и ззет ти. - сумтеше и изпускаше мехурчета. Мократа и водораслява коса се развя и кикимората шумно се потопи в блатото. Тъмните зелени очи на дядо Клубичек се напълниха със сълзи. Още колко време щеше да чакат той, баба и децата. Миличките мънички сирачета. Какво да донесат на тази злосторница мислеше си дядо натъжен и блед. У дома седна на торбата с юфка в килерчето и мисли докато мина цялата нощ.
На сутринта децата щастливо подвикваха, смееха се и дотърчаха със зачервени бузки.
- Баби, бабичко, ако знаеш какво открихме... какво намерихме.
- Знам, знам ви аз шушумулчета мои... Каква пакост пак сте свършили?
- Бабичко виж, виж - викна Филипек рошав и още по пижамка. Зузанка също светеше от вълнение.
- Какво, ооо... пантофа на Анината майка. Взели сте го - стресна се баба Клубичкова - Колко пъти да ви казвам...
- Не пипайте, не пакостете само нежно се грижете и трудете. - запяха децата в един глас.
- Наша основна задача са цветята, мили мои - усмихна се баба.
- Да, бабо, - призна Зузанка - но ние мислехме...
- Знам какво мислехте, знам колко ви е мъчно и колко ви липсват те. - Почти без глас промълви баба. Погали Филипек по косиците, а Зузанка хвана за ръка и кротко я сложи да седне в скута. - Ела Филипко, ела и ти седни до мене.
- Но бабо, нали така взехме...
- Знам, че вие дойдохте с идеята да отнесем двата лигавника на Ането на онази мокра лакомница. Нали дядо ви, ви обясни вече каквото и да и дадем все не и стига... все иска още и още.
- Дядо каза, че ги е харесала, бабо - прошепна Зузанка, и почна да замотава крайчето на нощничката си.
- Почнала да ги носи на ушите си...като ,,Обисси" - запоясни възбудено момченцето.
- Разбира се, че ги хареса, и ги носи, още съска с неразбраната си реч. Дойде време да спрем да и даваме разни неща, иначе никога няма да ги пусне - тъжно каза баби Клубичкова.
Зузанка хлъцна гласно, а Филипек стисна юмручета и бузките му пламнаха от ярост.
- Само да бях по-голям - викна детето - щеше да видиш ти блатна скумрийо.
- Толкова ми се иска мама и тати да са у дома, щяха да се изненадат колко е пораснала Ането. Помнят я като бебе, нали Филипко?- отвърна тихо Зузанка.
- Бабо, защо ние не растем така бързо като човешките деца? - залюбопитства момчето.
- Защото ние сме магически същества. Израстваме само и единствено от умението си да обичаме. Преди много, много години, когато се появили първите домашни „скршитки” имали много магически дарби. Живеели като горските мушморочета из лесовете, осенявали с хармонията всички растения, помагали на хората в отглеждането на реколтата, в градинарство и у дома. Ала скоро хората забравили за земята, заживели без нея, и дарбите ни били напразни и безполезни. Съдбата ни била да бъдем близо да човека, ала и толкова неделима с тази на растенията, че въпреки всичко ние сме последвали човеците вътре в празните им домове и сме останали тук да се грижим за цветята които са далеч по-малко от полските. Магията изгубила значение, хората спрели да вярват в нея, а ние постепенно заприличахме на тях. Остана ни само вълшебното ни умение да сме напълно незабележими. И умението да се вслушваме в цветята, да ги обичаме и помагаме. Без нас ни едно малко семенце нямаше да поникне, ни една пъпка да цъфне. И колкото повече помагате, колкото повече цветя разцъфтят или семенца поникнат, толкова повече пораствате мили деца.
- Бабо ти колко пъпки си разцъфтяла?
- Почет нямат Филипко. Аз и дядо ти сме живели много, много лета.
- Последно при онази старата дама с цъфналите алоета, нали бабо - продума Зузанка.
- Да последно при нея... ах каква дама беше госпожа Яндова. Почти бях убедена, че тя умее да ни вижда. Деца зървали ли сте цъфнало алое? Толкова е рядко и толкова вълнуващо. Замирисва ми на килера от тогава, миризма на канела и ванилови ролки пълнени с бита сметана. Старата госпожа винаги имаше цяла дузина за внучета си. Те идваха така рядко, но пък оставаха цяло лято. Дядо ви точно тогава събра най-голямата част от колекцията си опаковки. Тогава...
- Бабичко, ами чехъла? - прекъсна я Филипек.
- Какво да правим сега с него - зачуди се Зузка.
- Върнете го на място деца.
- Аз ще го върна утре сутрин. - Викна мъничето и шмугна ръце доволно в пижамката.
- Не ти... - ощипа го Зузанка - аз ще го върна.
- Не.. аз, аз... - заупорства още по-силно Филип - Аз рекох пръв, и аз го намерих.
- Да, ама кой я взе пантофата а, а?- изплези се момиченцето. - Беше те страх, хм...
- Не знаех, че е неделя и всички спят до толкова късно, иначе и аз бих я взел.
- Стига вече - смъмри ги бабичка Клубичкова - чая в и изстина в напръстника, има отворен пакет със стафиди, госпожа Соня прави вчера щрудел яжте, а после се обличайте се. Докато се мотаем тук дядо вече ви чака горе на перваза в кухнята. Една кокетна теменужена пъпка се е заинатила. Зузко, ела да те среша като се облечеш.
Докато скришковците спореха малкото Аненце, събуди цялото семейство за сутрешната си приказка за жабчета. Госпожа Соня на връщане от банята откри, че е изчезнал червения и пантоф с бял помпон, но все пак имаше настроение за неделни палачинки с боровинково сладко. А тати разтърка сънено очи и се зачуди защо неделите са само веднъж в седмицата.
На другата сутрин понеделнишки преди изгрев дядо Клубичек седна тихо на едно от бурканчета, и нежно започна да буди децата.
- Малки мушмулчета, мои шушмулчета, ставайте дали сте обещание да върнете чехъла днес.
- Още малко дядо, още мъничко -размърда са Филип върху оранжевото си басмено легълце.
- Аз ставам - скокна сестричето му. Разтърка сънени очички, почеса се по нослето, което досущ приличаше на малко грахче, приглади силно разрошените си косици с цвята на диви виолетки и измънка от джобчето си синя и розова панделка и започна да се сплита.
- Филипко, ако знаеш какво сънувах - рече.
- Спияяяя... не виждаш ли Зуз ама че си досадница.
- Поспаланко, забрави ли за пантофа - разсмя се звънливо момиченцето.
- Аз с радост ще чуя Зузанко, разкажи ми - отговори дядо, и се почеса по облачно меката си брада.
- Сънувах, че съм разцъфнала много, много пъпки, и вече съм пораснала колкото мама. Татко обеща да ме отведе в горското училище да се запозная с вълшебните същества и да науча имената на всички цветя по земята. Беше много пъстро, прелитаха тревните феи, и раздаваха на всички деца шапки от камбанки на зюмбюли за началото на учебната година.
- Хмм... момичешки сънища - търкаше очи Филипек - аз дори не искам да ходя в това глупаво училище. Искам да ловя с ласо комари край потока, а не да се уча как да преговарям с вкиснати циклами, мушкати и теменужки като вчера.
- Аха, някой се е събудил сърдит - захихика се дядо.
- Това е защото той не иска да връщаме чехъла - издаде го сестра му докато навличаше последната от трите си широки дълги поли с малки кръгли джобчета. Такива поли носеха всички скришковски момичета. Те събираха там семена, листенца, прашец, а понякога дори и малки луковични. - Ако не побързаш скоро всички ще са будни, и после няма как да върнем пантофа. Зузка се разсмя и високото и гласче се разля крехко и остро като звън от кристално звънче. Филипек започна припряно да се облича, ризка и сиво панталонче, елече с осемнадесет различни по размер и форма джобчета. Сложи си най-отгоре любимото си зелено жакетче с шлифовани речни камъчета за копчета и заглади лилавата къдрава си косица.
Дядо Клубичек и децата измънкаха пантофката зад стария обущарски шкаф. Изтупаха я хубаво от един нахален паяк, който вече беше усукал малка мрежа върху белия мамин помпон.
Децата снощи до късно бяха обсъждали как точно да върнат взетото. Бяха решили, че най-безопасно е да вмъкнат пантофа под креватчето на Ането. Там винаги е пълно със забравени играчки, кубчета, беше повече от идеалното скривалище. Така никой нямаше да се чуди когато изведнъж се намери. Те тихичко се промъкнаха в спалнята. Мама Соня и Ането кротко спяха, татко беше вече на работа.
Филипек се изчерви и се закиска - Виж, до колко късно спят хората... хаха.
- Точно ти ли го казваш - бръмна Зузка.
Дръннн... Зъннн... Зъннн... се чу изведнъж.
- Оле ле ле... - викна Филипек - Внимавай къде стъпваш Зуз.
- Бутнах това розово нещо - прошепна сестра му - ами сега?
- Леле... какво е това - оцъкли се Филипек - има и бодлички дори.
- Не знам, виж го ти..
- Ехоо, вие там долу, вие кукли ли сте? - Обади се звънливо детско гласче.
- Аааааааааа- викнаха в един глас скришковците -майчицее...
- Какво правите с новата ми диадемата? Ането ги гледаше с сънени оченца подала главицата през ъгълчето на леглото само на крачка от Филипек и Зузка.
- Нн-нищо...нн- ние само, нищо не правехме с това нещо, само се опитвахме да върнем тази пантоо...
- Млъкни глупчо - сряза го Зузка. - Ние не знаехме, че това нещо е твое, и освен това е много страховито, не е никак прилично да оставяш опасни неща да се валят на земята.
- Не е страховита много е красива даже, това моята диадема - рече Ането - виждате ли има дупчици и там има по три халкички, а на халкичките има ягоди и сърчица. Когато я сложа и мама казва, че съм принцеса .
- Да, сигурно много ти отива и си красива, но когато се срешиш - почна да упорства Зузка. - За това ли има бодили?
- Това са зъбчета, не бодли, те държат прибрана косата ми.
- Може ли да я разгледам - попита Филипек и пристъпи наред - и мисля, че и така рошава си много красива - лека руменина се разля по луничавите му бузки.
- Може, ето. Виждам че сте открили маминия чехъл. Само да знаете как ще се зарадва.
- Ооо, да намерихме го, беше тук просто си лежеше... и ние...
- Да, под креватчето ти - додаде Зузи - и ние го извадихме.
- Толкова е чудесно, а ние вчера така го търсихме. Хей аз съм Аничка.
- Филипек на вашите услуги - изпъчи гърди скришковеца.
- Можеш да ме наричаш Зузана - тя хвана полите на рокличката си и направи галантен поклон.
- Вие не сте танцуващи играчки от приказките, нали?
- Играчки ли - обиди се скришковката - ние сме Магически Домашни Скршитки.
- Толкова сложно име - зачуди се Ането - скришки, какво криете мили скришковци? Какви магии можете да правите?
- Всъщност не сме чак толкова магически просто - добави Филипек - може да...
- Ние живеем у вас тук вече дълго време. - Възбудено го прекъсва сестра му - или може би вие у нас, е по-правилно да се каже. Тебе те познаваме от бебе.
- Вече не съм никакво бебе. Нямате ли специални сили, Филипко?
- Имаме само една.
- Каква е ?
- Умение да се сливаме със всичко наоколо и да сме напълно незабелязани - бързаше да се намеси сестричката му.
- Но, аз ви виждам.
- Чудно нещо е това, защо ли?- смънка Филип.
- Пак не си слушал внимателно баба. Аничко, виждаш ни първо защото си дете, а второ защото се скарахме. Когато се вълнуваме и започваме да искрим много по-силно тогава почти всеки можа да ни види. Ето виждаш ли колко по-лилава е косата ми и колко по-ясни са луничките на филипковото носле.
- Наистина ли се виждат Зуз? - Прошушна момченцето и бузите му лумнаха, а луничките му засияха още по-силно.
- Всичко това е много забавно - тихо се усмихна Ането. Пусна босите си крачета на земята и загащи пижамата си - ще ми разкажете ли още? Елате, ще си приказваме в кухнята. Тихо, да не събудим мама. Хайде, какво обичате за закуска?
Трите дечица безшумно излязоха от спалнята. Седнаха на пода в кухнята, и забърбориха като рояк пчелици.
А после играчка тук, моливче там, цветни петънца по тапетите, следи от малки пръстчета по огледалото и странното тихото шушукане на Ането, за което госпожа Соня малко почна да се притеснява докато готвеше за обяд яхния от петел. Ането обаче откри нови приятели с които можеше скача върху третата най-скърцаща дъска от дюшемето и на които да разказва измислените си заешки истории. Зузка и Филипек се возеха цял ден насам натам в джоба на ризката и съвсем не бях така тъжни за мама и татко.
Но повече няма да издавам следващите им приключения, за тях ще трябва да изчакате до утре когато заедно децата ще организират надбягване с охлюви в чест на една пакостлива блатница.
