Време

Вчера на днеска му викахме утре.  - каза Верето веднъж.

Днеска, утре ли е? Утре,  другиден ли е? - пита Дари почти всеки ден.

  Аз вярвам , че времето е величина живееща само в мислите ни. Извън нас самите времето е без значение. Защото, ако нас ни няма няма да има и как да го усещаме, описваме и определяме. Има СЕГА което е единствено само ДНЕС, защото аз съм тук.

Жерава на Йе

       Имало едно време, някъде в Япония, едно малко заливче със седефен пясък. Там където морето достигало до бреговете му,  блестящите пръски морска пяна  правели света да изглежда от сребро. Скътано от бурите в сребристата светлина на заливчето, стояло малко градче. То било необикновено, защото всички къщички на градчето били от картон. Покъщнината също била от картон, столчетата били от картон, масичките били от картон и креватчетата били от картон, ала за  хората всичко било прекрасно и те се усмихвали сърдечно.  В края на града в малка картонена къщичка живеели две дечица - сестриче и братче на име Йе и Об.
   Децата били сирачета, те получили в наследство само къщичката си и един стар свитък, изписан от горе до долу с йероглифи.  Този къс хартия им бил непотребен, защото братчето и сестричето не умеели да четат.
  Йе била много сръчна и умеела да прави пайети от рибешки люспи. Тя всяка сряда ги продавала на пазара и така изкарвала прехраната за себе си и братчето си.
Един следобед, когато сенките се удължавали, а Йе все още седяла на пазара, пред нея спрял чуден странник. От далече личало, че е чуждуземец, дрехите му били от синя коприна, а на главата носел тюрбан завита звездна дантела вместо шапка.
 - Колко струват тези нанизи? - попитал човека.
 - Само две йени.
 - Ще ти дам две златни монети, ако ми кажеш каква е тайната за направата на пайетите- предложил мъжа.
   - Aко Ви кажа как се правят - отвърнало момичето - как ще съм сигурна, че няма да вземете прехраната от ръцете ми и утре да седите тук на мое място.
  - Аз съм като вятъра, който обикаля земята,  днес тук, а утре там.  Вълните на морето ме носят и никъде не оставам повече от един ден, и една нощ. Роден съм в далечна пустинна страна, там няма реки, нито морета. Ония които искат извадят вода копаят дълбоки кладенци в пустинята. Моят народ не умее да лови риба.
  - Тогава, защо ви е да знаете моята тайна.
  - Защото знанието е сила, бижу и занаят.
Йе подала двата наниза на чужденеца и му обяснила как се изработват пайетите. Преди да се сбогува, странника се обърнал и рекъл:
  - Защо във вашия град всички къщи са от картон?
  - Не зная - учудено отвърнало момичето. - Нима по света има домове направени от нещо друго?
  - Щом не знаеш използвай златните монети за да разбереш - усмихнал се странника. - А когато сгънеш хартиен жерав и той полети ще се видим отново. Нека ти кажа, че моя  народ строи къщите си от лилав планински кристал.
Йе била много учудена от думите на този пустинен човек и още същата вечер заедно с Об решили да използват монетите, за да се научат да пишат и четат. Те напуснали малката си картонена къщичка и със себе си взели само свитъка. 
Качили се високо в планината.  Там с блясъка на слънцето далече от света в един пещерен манастир живеел стар майстор калиграф на име Мисуко.
Шест години майстор Мисуко учил децата да четат, да изписват японските букви с мека четка и черно, въгленово мастило. Учил ги в изкуството на прегънатата хартия оригами, а златните монети им послужили за прехрана.  Йе се научила да прави прекрасни бели жерави, но нито един не успял да полети.
А когато и седмата година изтекла, Йе станала прекрасна девойка, а Об снажен, възмъжал момък.
Един ден докато се разхождали, Йе и Об видели как от върха на планината страшна буря приближава към родното им градче. Вятъра бушувал в долината, огъвал дърветата до земята, а твърдта се тресяла и жадно поглъщала една след друга малките хартиени къщички. Йе и Об били в безопасност, но сърцата им се изпълнили с безнадежност, тъга и жалост. 
 Йе прегърнала брат си и с насълзени очи, пуснала над бездната последния хартиен жерав който държала в ръце.
Вятъра грабнал бялата птица понесъл я високо, високо над бурята и над морето.
Когато се върнали в пещерния храм, стареца седял на пред входа със свитъка в ръце.
  - Време да си тръгнете, деца мои. Време е да слезете долу и да постройте града отново.
  - Но ние сме сами - уплашили се Об и Йе.
  - Не сте сами, всеки жител на града е жив. Хартията е лека и така бурята не е могла да нарани никого.
  - Дядо, но ние не знаем как?
  - Тук в свитъка, който донесохте е написано всичко. Всеки човек от града притежава такъв, но не всеки има желание да  използва силата му, за да разбере как се строи. Хората от нашия край са деца на морето. Дошли са тук преди стотици години, но въпреки това, лесно забравят, че през Сребърния залив на всеки петдесет години минава морският тайфун. Земята остава под прегръдките му равна като тепсия, всеки дом бива събарян и построяван наново. Ваш ред е да ги научите как да си върнат домовете отново и как да живеят със своя избор.
  Об и Йе слезли в долината. Об бил безстрашен и силен,  пръв започнал да строи новите домове, на избледнените от страха хора.  Йе му помагала, а в свободното си време отново правила нанизи от рибешки люспи. Край нея винаги седели винаги цяла дузина деца и тя сгъвала за тях играчки. Правела им нежни цедмилисти цветя, хартиени момичета, но най-много обичала да прави птици.

Колкото повече време минавало толкова по-красиво ставало картоненото градче. Всеки жител бил усмихнат и доволен, най-щастливи били децата. Над градчето се понесло поверие, че ако някой успее да направи хиляда жерава последния от тях ще полети сам и ще отнесе желанието на сърцето му високо до боговете.
Йе не забравила своя летящ жерав и с копнеж гледала към морето. Един ден видяла, как в заливчето закотвил чудноват, златоперест кораб. От него слязъл същия онзи чужденец, с шапката от намотана звездна дантела. 
  - Йе - рекъл мъжът щом я зърнал - научи ли защо вашите къщи са от хартия? 
  - Научих - свела очи Йе - разбрах, че знанието е сила, защото е способно да издигне градове. Не разбрах обаче, защо знанието е бижу.
- И аз дълго не знаех Йе, ала на този ден преди осем години разбрах. Видях  как то да блести по-ярко от рубин в ума на едно дете, а това дете беше ти Йе. - отговорил странника.
  - А нима може знанието да е занаят, да се ползва ден след ден без да омръзне и без да остарее? - последно попитала девойката.
  - Както хартията се огъва, така и човека се огъва. Огъне ли себе си, се научава да може. Знанието е занаят,  който всеки ден искаме да умеем и да даваме без ограничение. Ако то не е  в полза на хората, става само летяща непотребна хартия понесена от вятъра. Йе, аз следвам твоя жерав точно една година. Той ме върна тук, където света е сребърен и целият в морски пръски. Ако сърцето ти копнее да остане с мен, последвай ме, и аз ще ти дам своята душа и ще ти показа лилавия град на моя народ.




Фотографията е от Интернет... не зная кой е собственика. Но за мен тя беше много вдъхновяваща, при все че я видях след като бях вече написала приказката. Благодаря ви, че останахте и прочетохте горенаписаното.

   Съкратен вариант разказах преди няколко дни на една малка групичка деца които посещават  кръжока ми Сръчни ръчички. 

В началото на учебната година директорката на училището в което ходи Верето ми предложи да взема няколко деца и заедно да изработваме различни дребни неща. Проекти според сезона, възможностите на децата и най-вече желанието им да вършат нещо с ръчички. Това ме зарадва много, много, водя кръжока абсолютно безвъзмездно, но пък си имам учителски дневник и мини бюджет от 7лв. на дете за година с който трябва да набавим нужните ни материали. Разбира се голяма част има самото училище.

Дечицата са възраст от 6г. до 9г. и реших, че вярват все още в чудеса, в приказки и във свят в който всичко е възможно. Реших също, че ще е чудесно да им покажа дъгата такава каквато я виждам аз, цвят по цвят препълнена от възможности, без ограничения, без граници.
 Разбира се имах и притеснения, как да сложа да седне дете което сега иска да пее и да скача. Не съм тип който иска да се надвиква, затова измислих своя тактика. 
Преди да започнем дадена задача, разказвам на децата малка приказка която е основана на задачата. Миналия път беше оригами фигурка, след няколко дни ще пусна снимките от нея.

 Пиша приказката предварително преди всеки кръжок, или импровизирам на място като оставям децата да разкажат сами своята история.
От там са имената на главните ми герой от днешната ми история. 
Оставям обикновено приказката неразказана до края на кръжока и мига в който дечицата започват да правят пакости ги подсещам, че е време за следващата част, или за края. И така всички слушат и работят само ръчичките. 

Благодаря за съдействието на Крокотак, да може да ползваме някои от техните идеи.
Също така имам разрешение от директорката да снимам децата, да снимам и готовия проект, така че ще се радвам да останете с нас и да видите как заедно сме направили света по шарен.


Още исках да ви кажа, че въпреки години наред бях твърдо против в блога ми да вървят реклами, сега се наложи да променя това. Имам прекалено много снимки и където и да казвам фотосите за Страната отвъд дъгата бързо изчерпвам неплатените лимити, както за големина така и за трафик към блога. 
Разходите ми по закупуването на повече пространство са минимални, но с рекламите напълно ги покривам за това моля ви не се сърдете.

Поздрав от мен. 

Есенни пана от хартия

      Ахой, извадихте ли си кошниците, намерихте ли си хвърчилата време е за есенни забавления. Миналата седмица, аз и Дари седнахме заедно и си налепихме няколко чудесни есенни пана от накъсани хартийки. 

Измислихме си галерия сред природата и времето беше чудесно, а паната така хубаво изпъкваха в градината на фона на посипаната с брезови листенца трева. 

Ако ви интересно как са направени останете още мъничко под цветовете на дъгата.

Мека яка от шал

   Здравейте,  при нас доста застудя и се наложи да си извадя дебелите дрехи.  Хладното тук  започва от октомври и свършва през април, през това време е желателно  да се носи нещо около врата.
Ако не си падате по плетенето, но харесвате да носите разни оригинални неща, сте точно като моя случай.

Реди камъчета и смятай с кака

Днес искам да ви покажа едни стари снимки, и едни нови снимки.

Цел на снимкането, - не това не е правописна грешка - нова дума в приказният ми речник изразяваща действието снимане. Кога ли и него ще го напиша целия, или по-скоро дали пък е по-лесно да го забравя, речникът.

Първо старата идея игра с камъчета обожавана от момичета.

Камъчета се белят за картофи, камъни се пържат като яйца на очи, или се реди... Фъншутчета :

Не се чудете какво е пък това, така казват те на тези кулите от камъни.

Има ги при нас по реката. Правят ги всяко лято, зимата водата ги отнася, но след 

края на следващата пролет пак има желаещи и пак стоят насред коритото на реката почти метър и нещо високи кули от добре балансирани камъни. 

Здравей училище

 Привет.

Странно усещане ме обзема, когато изтъркуленото кълбенце детството с невъобразимо нетърпение и с палави ръчички бърза да си изплете нещо ново и забавно. Бърза да порасне и да промени целия свят.
 Здравей училище... само няколко дни ни делят очакваният 15 септември, и вярвам че подобни усещания са нещо много ценно за една майка.

 Вече от седмица у дома имам ученик. Верето броеше дните до 02.09... защото тук децата тръгват на училище от началото на месеца. Представяте ли си го това непослушното Вере което тайно ми взима апарата снима се с него в огледалото и после разбирам като откривам тази снимка в паметта. Представяте ли си го това опашатото дете на училище. На мен все още ми трудно да си го видя седнало на чина. Добре, че учителката ни каза, че тази година няма много да се задържат по чиновете, същото така могат да бъдат свободни и игриви толкова колкото си пожелаят по време на час. Добре, че нямат повече от четири предмета на ден... и обикновено са Математика, Чешки език, Рисуване и Спорт, разбира се край това ще имат Четене и Литература, Етика и Първоука, кративни занимания, Музика но всичко някак влиза в програмата без излишни учебници, тетрадки и помагала и без задължения кога и как ще го научат.


Та с това пакостливото дете малко преди да тръгне на училище седнахме един следобед да си направим нещо запомнящо се.

От последения си ден в  началото на лятото от детската градина Верето беше получила една интересна лента като за малка МИС, на която пишеше. Ахой школко - Чао детска градино,  името и годината.

Хлебчета автомобилчета

Разказче с продължение. Мисля, че не само ние обичаме веселите идеи, особено за добро утро.

Днес не е нужно нищо специално за да направите деня специален. Не е нужен повод за шарена закуска, нужни са само варени яйца, моркови, краставичка, чушка, маслини с пълнеж, билки, продълговати хлебчета, и клечки за зъби.  Ако си намерите и помощници ще е много добре, само внимавайте да не ви изядат маслинките преди да са влезли в употреба. 

Хлебчета лодки

   Привет много обичам изненадите. Онази сутрин  момичетата решили да идат за ябълки. Облекли се, обули ги гумени ботуши, взели си кошници и докато аз съм спала още преди седем чеса се измъкнали тихо от дома, слезли до полето и напълнили две кошници с чудесни летни ябълки. 
Като станах видях, че ги няма, видях че липсват и кошниците и си рекох... За гъби не се тръгнали, но за ябълки със сигурност. И реших и аз да ги изненадам.
Като им чух тежките стъпки по стълбището и веселите гласчета, на масата вече ги чакаха хлебчетата лодки. 



За лодки от хлебчета са нужни:

Обичам макове - I ♥ poppies

Сред маковете, срещу дъждовете, в Страната отвъд дъгата. Ако ти се прииска да ме намериш... може би ще се загубиш. 

Градински тотеми - Garden totems

Привет от нас, с едно типично лятно предложение.

Прекарваме много време в градината, там ярките цветове никак не ни липсват, ала ние копнеем за късче самобитно изкуство сред цветята. Затова просто направихме тези цветни, различни и много детски тотеми.

За този проект ще са нужни:

Няколко летви
Четки
Акрилни бои
Перманентни маркери
Безцветен лак спрей
Подложка от картон на която децата да рисуват свободно.

Първоначално си мислех, че след като е тотем трябва да намерим кръгли дебели клони, но това не се оказа така лесна задача. Защото освен, че трябваше да се дълги, дебели, беше наложително и да прави, гладки и без излишни разклонения.
Така реших този път основата да е летви.  Това определено много улесни децата.



Меките четки не влязоха в употреба, само тези които бяха плоски и с твърд косъм се включиха.
Мисля, че скоро време трябва да подменя всички четки, в най-добрия случай ще чакам Дядо Коледа да го направи.








Вярно е, че цветовете на акрилните ни бои са малко ограничени, и затова ще трябва да пиша на до Лапландия.
Изобщо тази година имам големи очаквания, съвсем добросърдечно съм решила да драсна ред, два и за личното ми дългогодишно желаниe - старинно пиано. Я ме чул, я не... за четките обаче няма как да не се отзове. Представете ли си трите ние без свястна четка, няма как да ни забрави. Че как иначе ще си нарисуваме дъгата в Страната отвъд дъгата.



Между другото за да върви по-бързо работа и да съхнат боите включих сешоара на ниска степен. Децата са нетърпеливи напоследък, а майка им също.



Последните довършителни щрихи с маркер, кой каквото си може.

После безцветен лак, за да издържат тотемите на дъждовете, които между другото днес не спират. Всъщност вече съм напълно сигурна, че дъждовното време е много плодотворно за действащите лица от блога Страната отвъд дъгата.

Когато грее слънце имам две полуголи, пепеляви, намазани с малини муцунки които не се прибират у дома дори за обяд, ала когато вали имам малки сръчни художнички.
Двете крайности са абсолютно необходими за благополучието на калпазанките, за спокойствието на родителите им.


Така за край ви казвам не преставайте да рисувате, да свирите, да пишете и да се смеете и да мечтите защото това е крайно наложително за благополучието на всички край вас и за самите вас.

Чудесен ден.