Къщичка от тиква

 

  Добро утро,  ние вчера си издълбахме приказна тиква.
Това ще е първата ни тиква която приготвяме за Хелоуин без да е страшна, зъбата и въпреки всичко не е никак обикновена.
Защото в нея живее... о, още си няма обитател, ако знаете някой, който си търси дом. Имаме свободна къщичка,  наема наистина е символичен. Искаме от него само всяка вечер да запалва фенерчето пред къщичката.

Страшилище-игленик

     

                     Тъжното страшилище

            Имало едно време едно парцалено страшилище. От онези, дето все се крият под леглата на децата, бръмчат с нацупени устнички и имат рошави коси от конци. Но също така, това не било обикновено страшилище, то имало големи розови бузки и обичало къпинов сладолед преди вечеря.

            Понякога обаче било тъжно, защото като всички деца и то все бързало за някъде, все припряно си връзвало връзките на обувките и все искало да стане голямо, голямо - до небето. Понеже толкова много желаело да порасне голямо, изведнъж започнало да расте. Ала както става в обърканите приказки за малки страшилища и този път нещо се обърнало на горе с краката. Вместо да порасне голямо страшилище, почнало да му расте само парцаленото носле,  aма че беда!

- Оле-лее, ами сега! Какво да правя, ах-ах. - плачело то,  докато седяло на третото училищно стъпало.

            Към него се приближила Катето. Косата и била сплетена на опашки и не се страхувала от страшилища. Вие не знаете, ала страшилищата ходят в напълно редовно училище като всички деца, дори слушат в същите часове, които посещават децата. Сега ще ви кажа една тайна - само децата,  които искат вечер да ли лягат в леглата и не се страхуват от тъмното под леглото, могат да видят малките страшилища в класната стая. И понеже Катето било много смело и пакостиво дете, тя не се замислила много и седнала на третото стъпало,  прегърнала Страшилището и започнала да го утешава.

- Не се боя от тебе, искаш ли да сме приятели? –питала Катето.

- Как може да бъдеш приятелка с мен, след като ми е толкова голям носа?

- Виж, аз пък имам големи уши - отвърнало усмихнато момиченцето - освен това имам една чудесна идея. Ела с мен и ще видиш. - Пояснила Катето.

            Тя си взела чанта и извадила от нея едно вълшебно моливче, нарисувала с него точно на третото стъпало една врата и казала щастлива:

- Тръгваме.

            Страшилището скочило след Катето. Озовали се в Страната на Карфичените човечета. Тия дребосъци щъкали насам, натам и правели хиляда и една островърхи кули, които обаче все падали. Страшилището веднага започнало да им помага. И понеже ходело на училище, то добре си било учило уроците по геометрия и строеж на кули, успяло почти веднага да довърши една от иглените кули. Цяла дузина карфици почнали да скачат от радост и да танцуват около новия си приятел. Десет от най-смелите карфичета решили да минат през вълшебната врата и да отидат да учат геометрия в страната на хората. Страшилището нямало джобче, но пък нослето му било от шарен плат и то заболо там своите приятели. На тръгване Катето и Сташилището помахали за довиждане и минали през вратата, като обещали скоро отново да се върнат и да гостуват на Карфичетата.

Десетте малки смелчаги слушали много внимателно в час от високото на голямото страшилено носле на Веселото Страшилище, което скоро след това научило човечетата на писане, рисуване и скачане на въже в междучасието.

А какво станало с опашатото Кате? То скрило моливчето в задния си джоб, за да нарисува една такава врата на третото стъпало и във вашето училище.

Как се правят игленици страшилище ни научи Крокотак ,  с веселата идея 

ДЕТСКИ РАМКИ от СD дискове 

Нашата работна маса е препълнена от материали: хартия, конци, дискове, плат, памук и дори нещо специално. 

Един от най-интересни за децата се оказа цветния памук, които бях оставила от Великден след като си боядисахме яйцата. Той изсъхна и аз го прибрах, за да влезе в употреба сега.  Това като идея за следващия път, когато ви остане нещо цветно у дома, приберете го и го пратете в Страната отвъд дъгата. 

Адреса е ясен:

Страната отвъд дъгата
ул: Под трите бора( единия е с прекършен връх)
вход: Къщичка с шарено покривче
пол: Ива, Вяра и Дарина и един татко който е все зад кулисите





Децата сами очертаха диска на плата. После изрязаха кръговете и с бод тропоска направиха малка бохча, която напълниха с бял памук.
Нарисуваха си очички от картон, налепиха си коси от прежда, вързаха панделки, и си украсиха чудовищата с вампирски зъби, а през това време не спираха да питат къде отишло Тъжното Страшилище.




Вие вече знаете края на приказката, а те я разбраха малко след като бяха почти налепили нослетата на Страшидлата ( Strašidla  им казват тук).
Неповторим ден ви пожелавам.

Яка с ръкавици без пръсти от плат - урок

                            Привет от мен.

    Днес получих един странен коментар, на испански... Жената се чудеше дали нещо не е станало с мен и защото не съм писала в блога. 
Всъщност аз напоследък пиша повече, рисувам повече, пиша поезия повече, и живея много пълно и цялостно макар, че от януари ходя на работа. Децата също имат свои ангажименти, заедно седим когато ни е приятно и когато времето ни позволява. Не спираме да творим малки красиви неща които придават цвят на ежедневието ни, и нищо не се променило поне така ми се струва.  

  Днес искам обаче да ви покажа един интересен урок.
Студеното време е пред прага, а зимните дрехи могат да бъдат не само топли, но елегантни. Харесвам оригинални неща, мисля си един от най-лесните начин човек да изрази себе си е чрез облеклото. Точно като с лъснатите обувки, стила ни на обличане част от нас и първото нещо което се забелязва. 

Капчица сок от ракитник

                                                     Киселото топче

  Преди да си тръгне, Есента остави закърпено местенце в облачето, капчица засъхнало петънце гроздов сок и една залутана оса кацнала на падналите круши, намигаща с оченце. После се търкулна по хълма, като медена монета тракийско слънчице и се скри в долчинката. Почука на портите на Зимата, събу си сандалите, заплете в житените си коси две жарави от звездите, та да я топлят по пътя към дома и въздъхна. Шепа залутани светулки се втурнаха да се сбират под полите ѝ, а Есента им направи дупчица в раираното си джобче, сетне отхапа от една ябълка и приседна на влажната трева.

            Колко се бави Зимата, а как и се придрема на Есента. Тя се огледа и видя едно жълтопересто синигерче, кацнало на един храст, целия покрит със сребърни листа и блестящи оранжеви топчици. Деветте палави южни вятъра рошеха опашката на птичето и му свирукаха в ушенцето...

- Кога тръгваш за оттатък, на топло – смеха се ветровете.

- Любопитен съм да видя пак зимата, оставам тука - изчурулика птичето.

- Тръгвай, тръгвай, после ще е късно, тръгвай с нас – почнаха пак ветровете.

            Ято диви патици подреждаше на небето ребуси, едно перце полетя надолу. Ветровете го пипнаха, стреснатото перце разпери ръчици и се издигна нагоре, нагоре, да се върне при патиците. Жълтото синигерче огледа дръвчето и клъвна едно от оранжевите плодчета.

- Бррр... ама то било кисело. Как го ядат врабците това?

- Чик - чик, хвана се, хвана се...  пробва ги нали?

- Не стават за ядене - намръщи се птичето.

- Не стават, ама ни послуша и дойде да ядеш. Хи хи, чик - чик, вие синигерите сте големи жълтури - присмяха се врабчовците.

- Идете се вижте в локвата, кой има жълто около човката.

            Птичките пъчеха коремчета и смешно се препираха. Есента протегна ръкави и тръсна от тях няколко китчици червеникави плодчета от калина, ала птичетата не ги видяха.

            По надолу, в локвата, от сутринта се миеше едно облаче, то чу разправията и се разсмя, а краища му се накъдриха. Щом си среса перчема, то вдигна мокри крачоли и побягна да си поприказва с рояка пеперуди, смучещи сок от димитровчетата. Две брезови листенца кацнаха на тревата, едното беше златно, а другото с точици. Синигерчето ги видя и литна да провери какво е написано на гърба им. Понякога брезата пишеше малки писма на птичките, друг път смешни стихчета и приспивалки за гъсениците.

- Пада скреж и звън от хлад - сричаше птичето. Умееше да чете, защото миналата зима беше стояло на прозорчето на Пепичек, докато той се учеше буквите. - ...иде зима, студ и... - продължи да срича.

- Хайде, ела да играем на топка - махаше с крачета черното паяче Тик от своята чудновата мрежа - от четене ще те заболи кратуната. Гледай имаме нова топка. Хайде, мятай.

            Синигерчето цяло лято клатушкаше паяжинката, силно хвърляше меката топка от паяжина точно в средата, а паячето и сестричето му я улавяха миг преди да прелети през мрежата.

- Знаеш ли Карфичка има кашлица? - поде паячето.

- Затова ли си е у дома? - попита синигерчето.

- И температура има - поясни паячето.

- А дали ще яде препечени филии?

- Мама ми каза, че трябва да яде лимони с мед.

- Пеперудите са по киселото или не, не, май бяха по сладкото, може тях да ги разпитаме. Ааа, трошички от сладкиш може ли да яде? - Синигерчето се поглади с крилце по главичката.

- Не може ли да намерим лимони за Карфичка.

- Имам друга идея - чуруликна синигерчето и литна към храста със сребърни листа, откъсна една оранжева топчица и хвръкна през полето към боровата горичка. 
            Есента стана и закрачи след птичето, искаше още малко да му се порадва. Пилето кацна на една тънка смъркова клонка. Старата паячка го чакаше. Подхвана долния край на кафявата си престилката и  синигерчето търкулна плодчето вътре.

- За Карфичка е, ама не е лимон.

- Какво е? - притесни се паячката.

- Кисело топче, нека пийне капчица.

- Добре, щом е киселичко може.

- Утре ще е здрава - писна птичката и литна.

Есента скръсти ръце и се усмихна - Значи това е приятелството - прошепна тя на себе си. Закопча копчетата на вълненото си елече и с бърза крачка се върна пред портата. Като стигна там, тя усети че ръбовете на полата ѝ лепнат, а краката ѝ мръзнат. Опря цяла длан и почука още веднъж, тоя път екота прокънтя далече, високо над портата. Пантите се прокашляха, а въздуха охладня от очакване, портата се отвори. Зимата излезе и рече:

- Тук съм. Идвам вече.

Време

Вчера на днеска му викахме утре.  - каза Верето веднъж.

Днеска, утре ли е? Утре,  другиден ли е? - пита Дари почти всеки ден.

  Аз вярвам , че времето е величина живееща само в мислите ни. Извън нас самите времето е без значение. Защото, ако нас ни няма няма да има и как да го усещаме, описваме и определяме. Има СЕГА което е единствено само ДНЕС, защото аз съм тук.

Жерава на Йе

       Имало едно време, някъде в Япония, едно малко заливче със седефен пясък. Там където морето достигало до бреговете му,  блестящите пръски морска пяна  правели света да изглежда от сребро. Скътано от бурите в сребристата светлина на заливчето, стояло малко градче. То било необикновено, защото всички къщички на градчето били от картон. Покъщнината също била от картон, столчетата били от картон, масичките били от картон и креватчетата били от картон, ала за  хората всичко било прекрасно и те се усмихвали сърдечно.  В края на града в малка картонена къщичка живеели две дечица - сестриче и братче на име Йе и Об.
   Децата били сирачета, те получили в наследство само къщичката си и един стар свитък, изписан от горе до долу с йероглифи.  Този къс хартия им бил непотребен, защото братчето и сестричето не умеели да четат.
  Йе била много сръчна и умеела да прави пайети от рибешки люспи. Тя всяка сряда ги продавала на пазара и така изкарвала прехраната за себе си и братчето си.
Един следобед, когато сенките се удължавали, а Йе все още седяла на пазара, пред нея спрял чуден странник. От далече личало, че е чуждуземец, дрехите му били от синя коприна, а на главата носел тюрбан завита звездна дантела вместо шапка.
 - Колко струват тези нанизи? - попитал човека.
 - Само две йени.
 - Ще ти дам две златни монети, ако ми кажеш каква е тайната за направата на пайетите- предложил мъжа.
   - Aко Ви кажа как се правят - отвърнало момичето - как ще съм сигурна, че няма да вземете прехраната от ръцете ми и утре да седите тук на мое място.
  - Аз съм като вятъра, който обикаля земята,  днес тук, а утре там.  Вълните на морето ме носят и никъде не оставам повече от един ден, и една нощ. Роден съм в далечна пустинна страна, там няма реки, нито морета. Ония които искат извадят вода копаят дълбоки кладенци в пустинята. Моят народ не умее да лови риба.
  - Тогава, защо ви е да знаете моята тайна.
  - Защото знанието е сила, бижу и занаят.
Йе подала двата наниза на чужденеца и му обяснила как се изработват пайетите. Преди да се сбогува, странника се обърнал и рекъл:
  - Защо във вашия град всички къщи са от картон?
  - Не зная - учудено отвърнало момичето. - Нима по света има домове направени от нещо друго?
  - Щом не знаеш използвай златните монети за да разбереш - усмихнал се странника. - А когато сгънеш хартиен жерав и той полети ще се видим отново. Нека ти кажа, че моя  народ строи къщите си от лилав планински кристал.
Йе била много учудена от думите на този пустинен човек и още същата вечер заедно с Об решили да използват монетите, за да се научат да пишат и четат. Те напуснали малката си картонена къщичка и със себе си взели само свитъка. 
Качили се високо в планината.  Там с блясъка на слънцето далече от света в един пещерен манастир живеел стар майстор калиграф на име Мисуко.
Шест години майстор Мисуко учил децата да четат, да изписват японските букви с мека четка и черно, въгленово мастило. Учил ги в изкуството на прегънатата хартия оригами, а златните монети им послужили за прехрана.  Йе се научила да прави прекрасни бели жерави, но нито един не успял да полети.
А когато и седмата година изтекла, Йе станала прекрасна девойка, а Об снажен, възмъжал момък.
Един ден докато се разхождали, Йе и Об видели как от върха на планината страшна буря приближава към родното им градче. Вятъра бушувал в долината, огъвал дърветата до земята, а твърдта се тресяла и жадно поглъщала една след друга малките хартиени къщички. Йе и Об били в безопасност, но сърцата им се изпълнили с безнадежност, тъга и жалост. 
 Йе прегърнала брат си и с насълзени очи, пуснала над бездната последния хартиен жерав който държала в ръце.
Вятъра грабнал бялата птица понесъл я високо, високо над бурята и над морето.
Когато се върнали в пещерния храм, стареца седял на пред входа със свитъка в ръце.
  - Време да си тръгнете, деца мои. Време е да слезете долу и да постройте града отново.
  - Но ние сме сами - уплашили се Об и Йе.
  - Не сте сами, всеки жител на града е жив. Хартията е лека и така бурята не е могла да нарани никого.
  - Дядо, но ние не знаем как?
  - Тук в свитъка, който донесохте е написано всичко. Всеки човек от града притежава такъв, но не всеки има желание да  използва силата му, за да разбере как се строи. Хората от нашия край са деца на морето. Дошли са тук преди стотици години, но въпреки това, лесно забравят, че през Сребърния залив на всеки петдесет години минава морският тайфун. Земята остава под прегръдките му равна като тепсия, всеки дом бива събарян и построяван наново. Ваш ред е да ги научите как да си върнат домовете отново и как да живеят със своя избор.
  Об и Йе слезли в долината. Об бил безстрашен и силен,  пръв започнал да строи новите домове, на избледнените от страха хора.  Йе му помагала, а в свободното си време отново правила нанизи от рибешки люспи. Край нея винаги седели винаги цяла дузина деца и тя сгъвала за тях играчки. Правела им нежни цедмилисти цветя, хартиени момичета, но най-много обичала да прави птици.

Колкото повече време минавало толкова по-красиво ставало картоненото градче. Всеки жител бил усмихнат и доволен, най-щастливи били децата. Над градчето се понесло поверие, че ако някой успее да направи хиляда жерава последния от тях ще полети сам и ще отнесе желанието на сърцето му високо до боговете.
Йе не забравила своя летящ жерав и с копнеж гледала към морето. Един ден видяла, как в заливчето закотвил чудноват, златоперест кораб. От него слязъл същия онзи чужденец, с шапката от намотана звездна дантела. 
  - Йе - рекъл мъжът щом я зърнал - научи ли защо вашите къщи са от хартия? 
  - Научих - свела очи Йе - разбрах, че знанието е сила, защото е способно да издигне градове. Не разбрах обаче, защо знанието е бижу.
- И аз дълго не знаех Йе, ала на този ден преди осем години разбрах. Видях  как то да блести по-ярко от рубин в ума на едно дете, а това дете беше ти Йе. - отговорил странника.
  - А нима може знанието да е занаят, да се ползва ден след ден без да омръзне и без да остарее? - последно попитала девойката.
  - Както хартията се огъва, така и човека се огъва. Огъне ли себе си, се научава да може. Знанието е занаят,  който всеки ден искаме да умеем и да даваме без ограничение. Ако то не е  в полза на хората, става само летяща непотребна хартия понесена от вятъра. Йе, аз следвам твоя жерав точно една година. Той ме върна тук, където света е сребърен и целият в морски пръски. Ако сърцето ти копнее да остане с мен, последвай ме, и аз ще ти дам своята душа и ще ти показа лилавия град на моя народ.




Фотографията е от Интернет... не зная кой е собственика. Но за мен тя беше много вдъхновяваща, при все че я видях след като бях вече написала приказката. Благодаря ви, че останахте и прочетохте горенаписаното.

   Съкратен вариант разказах преди няколко дни на една малка групичка деца които посещават  кръжока ми Сръчни ръчички. 

В началото на учебната година директорката на училището в което ходи Верето ми предложи да взема няколко деца и заедно да изработваме различни дребни неща. Проекти според сезона, възможностите на децата и най-вече желанието им да вършат нещо с ръчички. Това ме зарадва много, много, водя кръжока абсолютно безвъзмездно, но пък си имам учителски дневник и мини бюджет от 7лв. на дете за година с който трябва да набавим нужните ни материали. Разбира се голяма част има самото училище.

Дечицата са възраст от 6г. до 9г. и реших, че вярват все още в чудеса, в приказки и във свят в който всичко е възможно. Реших също, че ще е чудесно да им покажа дъгата такава каквато я виждам аз, цвят по цвят препълнена от възможности, без ограничения, без граници.
 Разбира се имах и притеснения, как да сложа да седне дете което сега иска да пее и да скача. Не съм тип който иска да се надвиква, затова измислих своя тактика. 
Преди да започнем дадена задача, разказвам на децата малка приказка която е основана на задачата. Миналия път беше оригами фигурка, след няколко дни ще пусна снимките от нея.

 Пиша приказката предварително преди всеки кръжок, или импровизирам на място като оставям децата да разкажат сами своята история.
От там са имената на главните ми герой от днешната ми история. 
Оставям обикновено приказката неразказана до края на кръжока и мига в който дечицата започват да правят пакости ги подсещам, че е време за следващата част, или за края. И така всички слушат и работят само ръчичките. 

Благодаря за съдействието на Крокотак, да може да ползваме някои от техните идеи.
Също така имам разрешение от директорката да снимам децата, да снимам и готовия проект, така че ще се радвам да останете с нас и да видите как заедно сме направили света по шарен.


Още исках да ви кажа, че въпреки години наред бях твърдо против в блога ми да вървят реклами, сега се наложи да променя това. Имам прекалено много снимки и където и да казвам фотосите за Страната отвъд дъгата бързо изчерпвам неплатените лимити, както за големина така и за трафик към блога. 
Разходите ми по закупуването на повече пространство са минимални, но с рекламите напълно ги покривам за това моля ви не се сърдете.

Поздрав от мен. 

Есенни пана от хартия

      Ахой, извадихте ли си кошниците, намерихте ли си хвърчилата време е за есенни забавления. Миналата седмица, аз и Дари седнахме заедно и си налепихме няколко чудесни есенни пана от накъсани хартийки. 

Измислихме си галерия сред природата и времето беше чудесно, а паната така хубаво изпъкваха в градината на фона на посипаната с брезови листенца трева. 

Ако ви интересно как са направени останете още мъничко под цветовете на дъгата.

Мека яка от шал

   Здравейте,  при нас доста застудя и се наложи да си извадя дебелите дрехи.  Хладното тук  започва от октомври и свършва през април, през това време е желателно  да се носи нещо около врата.
Ако не си падате по плетенето, но харесвате да носите разни оригинални неща, сте точно като моя случай.

Реди камъчета и смятай с кака

Днес искам да ви покажа едни стари снимки, и едни нови снимки.

Цел на снимкането, - не това не е правописна грешка - нова дума в приказният ми речник изразяваща действието снимане. Кога ли и него ще го напиша целия, или по-скоро дали пък е по-лесно да го забравя, речникът.

Първо старата идея игра с камъчета обожавана от момичета.

Камъчета се белят за картофи, камъни се пържат като яйца на очи, или се реди... Фъншутчета :

Не се чудете какво е пък това, така казват те на тези кулите от камъни.

Има ги при нас по реката. Правят ги всяко лято, зимата водата ги отнася, но след 

края на следващата пролет пак има желаещи и пак стоят насред коритото на реката почти метър и нещо високи кули от добре балансирани камъни. 

Здравей училище

 Привет.

Странно усещане ме обзема, когато изтъркуленото кълбенце детството с невъобразимо нетърпение и с палави ръчички бърза да си изплете нещо ново и забавно. Бърза да порасне и да промени целия свят.
 Здравей училище... само няколко дни ни делят очакваният 15 септември, и вярвам че подобни усещания са нещо много ценно за една майка.

 Вече от седмица у дома имам ученик. Верето броеше дните до 02.09... защото тук децата тръгват на училище от началото на месеца. Представяте ли си го това непослушното Вере което тайно ми взима апарата снима се с него в огледалото и после разбирам като откривам тази снимка в паметта. Представяте ли си го това опашатото дете на училище. На мен все още ми трудно да си го видя седнало на чина. Добре, че учителката ни каза, че тази година няма много да се задържат по чиновете, същото така могат да бъдат свободни и игриви толкова колкото си пожелаят по време на час. Добре, че нямат повече от четири предмета на ден... и обикновено са Математика, Чешки език, Рисуване и Спорт, разбира се край това ще имат Четене и Литература, Етика и Първоука, кративни занимания, Музика но всичко някак влиза в програмата без излишни учебници, тетрадки и помагала и без задължения кога и как ще го научат.


Та с това пакостливото дете малко преди да тръгне на училище седнахме един следобед да си направим нещо запомнящо се.

От последения си ден в  началото на лятото от детската градина Верето беше получила една интересна лента като за малка МИС, на която пишеше. Ахой школко - Чао детска градино,  името и годината.