Преди да си тръгне, Есента остави закърпено местенце в облачето, капчица засъхнало петънце гроздов сок и една залутана оса кацнала на падналите круши, намигаща с оченце. После се търкулна по хълма, като медена монета тракийско слънчице и се скри в долчинката. Почука на портите на Зимата, събу си сандалите, заплете в житените си коси две жарави от звездите, та да я топлят по пътя към дома и въздъхна. Шепа залутани светулки се втурнаха да се сбират под полите ѝ, а Есента им направи дупчица в раираното си джобче, сетне отхапа от една ябълка и приседна на влажната трева.
Колко се бави Зимата, а как и се придрема на Есента. Тя се огледа и видя едно жълтопересто синигерче, кацнало на един храст, целия покрит със сребърни листа и блестящи оранжеви топчици. Деветте палави южни вятъра рошеха опашката на птичето и му свирукаха в ушенцето...
- Кога тръгваш за оттатък, на топло – смеха се ветровете.
- Любопитен съм да видя пак зимата, оставам тука - изчурулика птичето.
- Тръгвай, тръгвай, после ще е късно, тръгвай с нас – почнаха пак ветровете.
Ято диви патици подреждаше на небето ребуси, едно перце полетя надолу. Ветровете го пипнаха, стреснатото перце разпери ръчици и се издигна нагоре, нагоре, да се върне при патиците. Жълтото синигерче огледа дръвчето и клъвна едно от оранжевите плодчета.
- Бррр... ама то било кисело. Как го ядат врабците това?
- Чик - чик, хвана се, хвана се... пробва ги нали?
- Не стават за ядене - намръщи се птичето.
- Не стават, ама ни послуша и дойде да ядеш. Хи хи, чик - чик, вие синигерите сте големи жълтури - присмяха се врабчовците.
- Идете се вижте в локвата, кой има жълто около човката.
Птичките пъчеха коремчета и смешно се препираха. Есента протегна ръкави и тръсна от тях няколко китчици червеникави плодчета от калина, ала птичетата не ги видяха.
По надолу, в локвата, от сутринта се миеше едно облаче, то чу разправията и се разсмя, а краища му се накъдриха. Щом си среса перчема, то вдигна мокри крачоли и побягна да си поприказва с рояка пеперуди, смучещи сок от димитровчетата. Две брезови листенца кацнаха на тревата, едното беше златно, а другото с точици. Синигерчето ги видя и литна да провери какво е написано на гърба им. Понякога брезата пишеше малки писма на птичките, друг път смешни стихчета и приспивалки за гъсениците.
- Пада скреж и звън от хлад - сричаше птичето. Умееше да чете, защото миналата зима беше стояло на прозорчето на Пепичек, докато той се учеше буквите. - ...иде зима, студ и... - продължи да срича.
- Хайде, ела да играем на топка - махаше с крачета черното паяче Тик от своята чудновата мрежа - от четене ще те заболи кратуната. Гледай имаме нова топка. Хайде, мятай.
Синигерчето цяло лято клатушкаше паяжинката, силно хвърляше меката топка от паяжина точно в средата, а паячето и сестричето му я улавяха миг преди да прелети през мрежата.
- Знаеш ли Карфичка има кашлица? - поде паячето.
- Затова ли си е у дома? - попита синигерчето.
- И температура има - поясни паячето.
- А дали ще яде препечени филии?
- Мама ми каза, че трябва да яде лимони с мед.
- Пеперудите са по киселото или не, не, май бяха по сладкото, може тях да ги разпитаме. Ааа, трошички от сладкиш може ли да яде? - Синигерчето се поглади с крилце по главичката.
- Не може ли да намерим лимони за Карфичка.
- Имам друга идея - чуруликна синигерчето и литна към храста със сребърни листа, откъсна една оранжева топчица и хвръкна през полето към боровата горичка.
Есента стана и закрачи след птичето, искаше още малко да му се порадва. Пилето кацна на една тънка смъркова клонка. Старата паячка го чакаше. Подхвана долния край на кафявата си престилката и синигерчето търкулна плодчето вътре.
- За Карфичка е, ама не е лимон.
- Какво е? - притесни се паячката.
- Кисело топче, нека пийне капчица.
- Добре, щом е киселичко може.
- Утре ще е здрава - писна птичката и литна.
Есента скръсти ръце и се усмихна - Значи това е приятелството - прошепна тя на себе си. Закопча копчетата на вълненото си елече и с бърза крачка се върна пред портата. Като стигна там, тя усети че ръбовете на полата ѝ лепнат, а краката ѝ мръзнат. Опря цяла длан и почука още веднъж, тоя път екота прокънтя далече, високо над портата. Пантите се прокашляха, а въздуха охладня от очакване, портата се отвори. Зимата излезе и рече:
- Тук съм. Идвам вече.
