Приказка за Старата Череша

   Приказките мило дете, понякога биват весели и звънтящи, препълнени с чудеса и феи, ала понякога биват, и крайно тъжни. Точно като хора, които сега се смеят, а после смутени тъгуват. Точно като сезоните носещи надежда, но и избавление.
Тази приказка започва високо на хълма, където зимите са свирепи, вятъра безмилостно брули. Ала лете, слънцето от изгрев до залез залива света с топлина.
Небето целува земята в объл хоризонт от безкрайност. Там горе на хълма лежат полегати ливади, свободни и равни. Лежат земеделски ниви, разорани, засети и плодни.
     Но ти мило дете, си било там, нали? Знаеш, че от ляво върви стар коларски път, зиме непроходим, пролетно време кален и лепкав. Гумените ти ботуши потъват и после цял ден носиш следите от стъпките си. От дясно, зад полусрутени каменни зидове утихва камбанарията, чуваш я всяка сутрин нали? Рано в утрините е стройна и искряща, вечер озъбена и зловеща.
    Из тия места най открая има градина, точно досами междата с разораните полета. Овощна градина с две ябълки, круша крива, слива и стара череша.
А може би и къща е да е имало, но отдавна ще е било защото нито камъните помнят вече следи от дом, нито хората под хълма знаят кой са били стопаните. Задуха ли южняка, почва да се топи снега, напива се земята, омеква и подава. Протягат клонки овошките, да се постоплят на ранното слънце.
Раздуват се пъпките, аха да пукнат. Чакат вятъра да им пошепне.
– Време е, цъфтете на воля!!!
Нагиздва се Старата череша като млада невеста. Цвят до цвят, клоните и не се виждат. Зажужават пчелици. Засмива се черешата.
  – Гъделичкате ме пчелички, с крилата и крачета по цветчетата. Само ден, нека държи слънчево, после не ме е страх от пролетните дъждове.
След черешата цъфват ябълката, сливите и крушата, почват нетърпеливо да си шушукат и хихикат, да се радват и усмихват на чудесното време. Дните запорастват с по един слънчев лъч, завръщат се птиците, накацват по клоните, заогласят простора.
Из влажните поля забродват дългучести щъркели. Дупките на стария коларски път стават пролетни ясли на сивкави попови лъжички и червените ларви на комарчето.
Тревите се надигнат и зазеленяват. Разбодличва се копривата в мокрите падини. Обагря се хълма от сини камбанки, жълтурки, бели слънчеви цветя и разлюлени, розови фитилчета неугасващи свещици. Кафявите ниви покълват от събудени семена пшеница и ръж.
    Грехота да минеш от там, грехота да нагазиш през ливадите сред цветята. Забравената овощна градина прецъфтява и когато и последното бяло цветче полетяваше към земята, а на клоните останаха само дребни зелени плодчета. Тогава започват да валят, пролетните, проливни дъждове под планината. Захлупват небето с оловен похлупак, тежко закапват капките, дни, нощи, седмици.
Овошките разтреперани зашумолят, обличат се в дребни листенца, за да запазят под тях плода си. И макар че трудно преглъщат студените дъждове, малките ябълчици, крушки, черешки и сливки растат, едреят и натежават. А спреше ли земята да пие жадна, реките препълват коритата си. Полето ляга в кални вади от непосилната влага, чак тогава дъждовете спират.
    Слънцето пак се усмихва светло и лъчисто, все едно нивга не се е било скривало за цяла вечност. Лекува мокрите рани, полегналите треви и удавените посеви. Радва се и Старата череша, от сутрин до вечер се припича, приветства птиците и шепти с вятъра. Разказва му своята история, така както помни времената благи, пълни с надежда и ново начало.
– Бях тогава млада, млада, череша не познала лозарската ножица. По клоните ми все имаше рояк наивните врабчета, цял ден спореха за нещо. Честно да си кажа вече не помня за какво. Знаеш колко са шумни врабчета, само пърхат насам натам и дори не забелязват момчетата с прашки легнали в тревата. Ох, какви момчетии бяха това, и в най-големите дъждове все на вън стояха, по една лека ризка и вехти панталонки. Старият стопанин имаше и кър, и децата трябваше да пасът козите по ливадите само дето правеха всичко друго освен да ги пасът. Чевръсто се мятаха в тревите, тичаха към долините и се къпеха в реката, така направо с дрехите. После мокри идваха и с цели часове се излежаваха на сянка под младите ми рехави клони. Как само дебнеха врабчетата. В летните вечери ловяха светулки, слагаха ги в буркани и си разказваха страховити истории за камбанарията. По малките от тях се свиваха в тъмното на клъбца, и тихо хълцаха, не смееха да погледнат към черния й силует. Представяш ли си, вярваха, че била тук още от рицарско време, и била стражева кула за зъл магьосник. Той изградил и каменната стена та никой, нивга да не можа да влезе в неговата кула. Владеел земите и тормозел селяните, като им пращал бури, морил добитъка. Под кулата имал галерии пълни с чудновати машини с много зъбчати колела, с ръчки и вериги. Селяните ги чували да скърцат нощем. Казвали, че дори имал дървен огнедишащ дракон с който летял в безлунните нощи. Всяка година открадвал по едно малко момченце и го обучавал в черно магьосничество. Когато едно дете изчезвало, никога близките му го не го виждали, защото след обучението му го пращал далече, далече да върши пъклени дела, та да прославя името му. Може би големите момчета прекаляваха.
Та това е само една камбанария с часовник, беден параклис в двора.
А, и преди сто лета едва ли е имало повече от няколко църковни сгради. Сега са останали само, старата стена с кръглите сводове от отдавна изгнили порти и десетина порутени стъпала, обрасли с мъх и водещи на никъде.
Ти Ветре, може би помниш повече от мен.
Момчетата биха стояли цяла нощ до бурканите със светулки, ако майките им не почнеха да викат – „ Щепане, време е се прибираш млади момко. Матей, Хонзо, мисля, че се разбрахме вече.”
   Всеки ден, мигове на безкрайност, мигове на безгрижност. Под звездното небе съм се наслушала на толкова приказки. В повечето вярвам, че са истински. Пакости колко знам, кое момче стъпило в котлето с козята извара в зимника, кое надувало жаба със сламка. Кое подпалило сламеника на съседите и яло пердах, кое гонило кокошките от полозите. Знам за обраните недозрели ягоди, за потъпканите малинаци, за раните по колената и лактите, за оскубаните коси на момичета. Така силно заобичах децата, при все че не минаваше година, без да не ми окършат клоните, когато узрееше плода ми. Мъкнеха тежките върбово-плетени кошници у дома. А сръчните им майчици печеха най-ароматните черешови сладкиши. Сезоните минаваха така неусетно. Забелязал ли си, как само тече времето, когато си млад. Като засадиха сливата, и крушата, вече имаше с кой да си приказвам по цял ден. Последни бяха ябълките, така горделиви и крехки. Виж ги сега, кой би казал, че са били някога фиданки. Обичах и жътвите, изкласилите ниви, натежали и морни от злато. По изгрев нагазваха жътвари със сърпове, жътварки с бели забрадки и фусти до колене. Търчаха деца по острите стърнища. Носеха се бавни песни, за Божията милост, за дадената благодат, за житото и хляба. Хората са дивни същества, имат песни за всичко. А бузите на жътварките по пладне ставаха по-червени от моите череши. Дали от задяванията на мъжете, или труда, тежко ще ти кажа. Ей, така остарявах с хората, децата растяха, младите се женеха. Напускаха домовете си като птичета гнездото. В дома на хълма останаха само старите стопани. А като и те се споминаха, остана празната къща. Ала и тя дълго не трая, дом без душа не седи изграден. Останахме само ние овошките. Самички сме, две ябълки, слива и круша.
   Ала и така се радваше Старата череша на живота. Стигаше синигер да запее, кос да свие гнездо в клоните й, да излюпи малки. Плода й руменееше и блестеше почти готов за бране. Под хълма имаше къщи, махленските хлапета бродеха и с бързи палави пръстчета опипваха недозрелите черешки.
– Още една седмица и са готови - хихикаха се те .
   Една майка и детенце с медени косици, и луничаво лице отнесе първата зряла кошница у дома си. Сладки и сочни бяха черешите. Най-високите клони седяха не обрани, тежки. Презряваха и всичките птици в близката околия се гощаваха ден след ден. Последни идваха осите, да доизпият капчиците сос от богатата урода. Летните вечери се насищаха с енергия и аромати на диви билки, и сладост. Летните дни трептяха от омара и цвъркането на цикади.
    Планината обаче хвърляше сянка и никога не забрави да изпрати дъждовете си. Силно нервничиха мухите, хапеха де що видят. После всичко утихна, птиците и щурчетата в тревите. Засъбираха се мътни облаци, сиви и ядосани. Задуднаха небесата. Разнесе се тътен. Почерня и притъмня, задуха. Заби сама камбаната в камбанарията, плачливо и неспирно. И започна да вали. Лееше силно и твърдо като стоманена тояга брулеше дърветата, листите им трепереха и се късаха. Плодовете падаха обрулени и ранени. Клоните се навеждаха близо да земята. Превиваха се и скърцаха, пращяха и се трошеха. Светкавици без милост деряха черното небе. Наелектризирания въздух мирише задушливо като, че преизподнята се беше отворила. Гръм беше ударил в полето, мъчеха се да запушат тревите, ала вятъра разнесе искрите, а дъжда ги угаси.
Преви се Старата череша, клоните се допряха в прегръдка и с тих звук се строши. Не усети болка, само леката й въздишка отлетя нагоре. После спомените й избледняха като есенни листа подети от вятъра. Дъждът тихо барабанеше връз полегналото стъбло, безсилен да го нарани.
   Бурята стихваше, небето на запад белеше. И наизлязоха хората. И мъжете с брадвите, и жените с децата. Гледаха вадите вода, носещи клони и плод, гледаха планината. Гледаха небето, нарушило обещанието и донесло тревога и злоба. И ръцете им натежаваха, пръстите им побеляваха от стискане на брадвите. Събираха се по десетина и мълчаха, гледаха жените и децата, гледаха дворовете си, счупените борове, липи, ябълки. Чакаха да мине болката. Врязваха секирите в ранените дървета. Дървесината им скърцаше и се огъваше жива, и жилава. Падаха отсечени клоните, сипеха се откъснати листата. Боровете останаха да стърчат без върхове, овошките без плод. Беше изгубен, неузрял, необран.
   Старата череша, обаче вече не беше там. На хълма стърчеше осиротялата градина. Ала вятъра беше утихнал и дъжда спрял, две ябълки се бяха прегърнали, слива с круша бяха свели клони в молитва.
След няколко дни минаха децата, гонени от любопитство.
– Строшена е – рече едно момче.
– Другите са оцелели.
– Ще берем ли ябълки? - Попита друго.
– Не виждаш ли, още са зелени.
– Под черешата е пълно с костилки, все някоя ще поникне.
– Ще трябва да минат години – прошепна третото момче.
– Какво от това, за никъде не бързаме.
– Да вървим вече. След седмица пак ще се върнем.