През есента има и неприветливи дни от сутрин до вечер вали и е мокро, и хладно. Градината утихнала, обсипана в окапали листа. Къщичката за птички самотна, мокри паяжинки в клоните на боровете.
Ането би облякла шарено дъждобранче и ботушки на точки, и щастлива би се втурнала да изследва локвите, но мама знае колко бързо ще премръзнат ръчичките ѝ, нослето ще потече затова останали у дома.
В такива дни мама разказва своите приказки.
Било есен, мрачен и тревожен ден. Последните изморени листа се полюлявали на клонките, цветовете избледнели и само шипките руменеели от сутрешните мразове.
Тогава се случило нещо. От небето паднал ангел. Изгубен и с боси нозе поел през полето, сред посивелите треви и навлязъл в гората.
Косите му били от блестящи звезди и светлината им привлякла дори най-боязливите лесни твари. Когато гората зашумяла, ангела видял едно божие чедо и попитал.
- Ти, какво си?
- Аз съм елен. Отдавна те чакахме. Погледни колко е тъжно без теб.
- Без мене ли? Така дълго вече не бродим през вашето наследство. Чакаш ангелите напразно, навярно душице. Едема кръстосваме ние. Рядко като мене, някой заблуден от нашите, иде из тия кончини земни.
- Виж, сам - рекъл елена - първи заминаха щъркелите, а долу във вира млъкнаха и се изпокриха всички жаби. Ослушай се тихо е без тях.
Брезите зарониха листа. Видиш ли ги, мислиш че златни сърца валят от небето... Ала са крехки и вятъра ги разпиля по полето.
Залиняха дъбовете и ясените, кестените и стария бук.
Тревите полегнаха и пожълтяха, семената морно поеха към земята.
Умряха цветята, ни помен, ни вест.
Не пеят птиците, не свирят щурците, изгаснаха всички светулки.
Заваля студен и тъжен дъжд, и не спира. Дни и нощи треперим.
Тежка е вече прехраната ми, вървя и стъпките ми отекват в тишината.
Самотно е.
Ей там, под онези листа доскоро живееше къртиче.
Погледнеш ли през три дървета, на стария бук, гнездеше семейство сойки, измокрени и скрити са сега.
Въздиша гората, скърцат дървесата. Клони протягат в молитва, небето не стигат, далече е вече.
Влажни мъгли с дълги лепкави пръсти отскубват светлината.
Дните бледнеят, мрака пристъпва, дебне и чака с гладни и страховити вълчи зъби.
Отдавна те чакахме Снежинке, утеши ни.
Дните бели ще светнат, ще заискрят елите, ще оздравее земята. Семената завити тихо ще кълнат. Ела и дари ни с тая премяна, с крила снежнобели, с меки постилки.
- Ангел съм аз, а не Снежинка. Крилата ми бели са, тъкани от божията ласка и обич. Прегърнал бих всички ви и тука при вази цяла вечност останал бих. Но милост такава, що дириш душице... утеха и снежна премяна, не мога да ви дам.
И с тия думи последни се разделили. При своите се върнал падналия ангел, сърцето му ранено, тревожно заскърбяло. А на небето заплаче ли един ангел, заплакват цялото множство от ангели. Сълзите им искри любов поели към земята. И заваляла едничка снежинка, и втора и много искрици небесни. Докоснали земята в прегръдка, и дарили сън и утеха.
А в утрото бяло, дошла Зимата.
- Аненце, ела, виж ето там нещо блести. Може ли и при нас да е дошла една снежинка. - Рекла зарадвана мама. - Вгледай се, очакват твоята ръчица, докоснеш ли ги от любовта и топлината ти отново ще са ангелски сълзи. Хайде, да идем да ги видим... Те ни очакват.
картината е на Carpin http://www.carpinart.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Добре дошли, по тихите пътеки към нашата градина. Всяко ваше посещение е повече от гостуване. Всеки ваш коментар е поздрав. Останете, разгледайте и се почуствайте като у дома... Защото всеки ден е вълшебство, и съм щастлива да го споделя точно сега, точно с вас.