Украса от заскрежените утрини

  Стъпчиците им тихо отекват в ранните утрини, ботушките им поскърцват, бузките им замръзват.
 - Погледнете мили мои, към полето. Белее от скреж, погледнете през оголелите дървета, към дългучестите борове с провиснали носове, целия свят признава само два цвята.
Бялото донесено от мъглите и зеленото, замръзнал спомен на лятото.
- Ей там има още шипки, мамо.
- Има, срамежливо руменеят.
- А, защо руменят?
- Чакат, Първата снежинка.
- Ще дойде утре, мамо.
- Когато се събудим.

   Стъпчиците им тихо шумолят, а ботушките им са пъстри. Понякога са само двечките в това поле , а понякога носят в ръцете си малки детски подаръчета.
Там където маргаритките и глухарчетата са се заплитали в косите им, днес шишарките и  боровите клонки боцкат през ръкавичките им.

  Бял лист преди да напишеш и думичка, сети се колко е пълен - със всичко възможно, със всички световни езици от цялото време.  Два ключа - две  ключалки забравени, коя къща и кой е отварял тия врати.

 Свещица, една Дева в очакване. Преди да роди Светлината.

  Донеси я у дома си, запази я, но не се скъпи. Бъди богат и я дари, скриеш ли я ще изгасне на мига.

Светлината е начало, пътека сред полето от скреж, там където стъпките им отекват, и страните им руменеят. Там са само двете, но никога не са сами. Носят я пазвите си, и вярват. 

Светлината носи всички цветове.