Приказка за Старата и Новата година

   Фиу, фиуууу изсвирил чайника..

Ловеца Йозеф от рано се суетял. Свалил водата, отмерил в чашата две равни лъжички кафе и ги залял.

   - A, още и термоса, къде ли се е дянал.

Заподреждал, буркани, бурканчета и пакети по лавиците на килера.

- Както винаги - мърморел под мустак - зад всички тия щуротии.

Отрязал дебела порезеница, черен квасницов хляб и две солидни парчета сланина, завил ги в тънка неомачкана хартия и ги пъхнал в торбата. Отпил от кафето, и припряно се за обличал. Риза със столче яка, зелена шаячна куртка. Загладил ръкавите, опипал лъскавите пиринчени копчета и отново отпил от кафето си.

   - Хм... Вече стана пет, още само закуска за Кнофличек – почесал се по къдравата брада.

Грабнал ботушите от пред кюмбето, метнал торбата и кожуха през рамо, нахлузил зеленикавата филцова шапка с три малки фазанови пера и хлопнал входната врата. От двора се чул радостния лай на Кнофлик.

  - Хайде момче, четири хранилки имаме да обиколим, сол, моркови, ечемик за сърните да отнесем. Та и те да видят, че иде нова година.

Примачкал шапката връз челото си, погалил Кнофличек зад ушите и двамцата поели към моста.

   Сняг не белеел, защото още не бил завалял. Реката мълчала и само най - бързата вода неуморно се промъквала между заледените брегове. Гората ги очаквала, тиха и сънлива, обгърнала ги в мека прегръдка. Стъпките на ловеца ритмично хруптели по замръзналата земя. Кнофличек сумтял и изпускал топли кълбенца дъх.

   - Стъпваме като по захар, такава безснежна зима отдавна не е имало, нали приятелче?        

  - Прошепнал ловеца Йосиф. Прилича ми на ония мразовити зими от детството ми. Как рано само ме викаше баба, и как ми се спеше..

  - Пепичко, върви си умий очите - казваше. Миене преди първи петли, вънка на крана и оная ледовита вода, а после пътя в скреж през неделя когато се ходеше на църква. О, какви времена бяха.

  - Пепичко, аз отивам да дам зоб на животните, отива си Старата, иде Новата, по нещо да я познаят - викаше баба. - Па после ще ти намажа краец хлеба.

  - Бабо, бабичко мила, как е Снеженка?

  - Ела да я видиш, гледай да я не уплашиш, че е станала боязлива и нетърпелива. Иде и нейния час, чедо да има бяло козленце. Ела, погали я по коремчето... па като се роди яренцето и като се постави на крачета Йозифко, такова треперливо като сърненце и първата му работа е да иде да подири мляко от майка си. А като засуче, ще има да смееш кака върти опашле докато пие жадно. Погали я пак, па бягай на топло, сегичка идем и язе.

  Тик так, тик так и баба все се бави... Тик так, отмерва стенния часовник.

  - Бабо, разкажи ми пак онази приказка, за двете години, когато се днеска нощеска посрещат, изпращат.

  - Днеска е точното време Йозефе. Казват, че старата била като старица, но недей да им вярваш. Косите ѝ бели са, но бели и нежни като короните на цъфнали майски череши, очите ѝ сини са, дълбоки и ведри като небето през юли. Дъха ѝ от сочното есенно грозде, в полите бръшляни зелени, теменужки и жито класило. Година е Стара, но не е старица. С кош си отива препълнен и зноен от ябълки сочни от круши и сливи, ечемик, угоена царевица.

По живо, по здраво допроводваме я. Благодатна била е.

   - Бабинко, ами онази Лошата?

   - Нетърпелив си чедо мое. Като дрипава скитница си отива, че болни и дрипави са били и децата. Косите ѝ в пламъци, дъха ѝ от пушек, войни са горили земята. В нозете ѝ пепел, сушави буци и тръни и плевел. И боса пристъпва, като босите хорица бедни. А коша ѝ пълен с неволи, и глад озверял.

И само в очите ѝ сълзи от жал... за всичките тия терзания хорски. Че людете злоба садили и жънели после омраза. Не лоша годината е, а грешен бил е човека.

  - А бабо, Новата каква е?

  - Йозефе чедо помни... – казваше баба.

  - Стой Кнофличко, къде се загуби. Тука сме вече, гледай ги сърните колко са гладни. Чакай де, не ври се сега в краката ми. Да не искаш и ти морков гладнико - разсмял се гласно ловеца. - Готово, тръгваме рошльо. Чудна заран е и гледам, бая си доволен. Чуй Кнофли, след всичките тия години, не помня какво казваше баба за Новата Година. И мисля си, че никой не знае, и никой не помни. Да вървим момче, още три ни остават. Като захар хрупка скрежта под краката. Дано да е блага Годината Нова.

Гората е тиха катедрала заспала, и крачат ловец и куче оттатък реката.

Часовник отмерва искрици от злато... тик так... тик так...Тиктака.

Картинaтa e на Carpin

Прекрасни празници мили приятели.