Само мъниста не става

  Добро утро, вече е пролет и тя ме вдъхновява да се обличам по-весело. Естествено, че понякога правя обици само за себе си, те са такива бих казала без особена фантазия, но пък са готови за една минутка към всеки тоалет. 

Като една суетна сврака, не ми остава нищо друго освен да се порадвам да лъскавинките, да ги понося ден два, и след това да си направя нови. 

Защо, се случва това с тези обици? Защо вече са претворени на други?

  Трансформацията ми е любимо занимание. Така или иначе, света съществува такъв какъвто го виждаме само чрез личната ни представа за нещата, която е отражение на сетивата ни. Извън нас, се намира онова което ни е известено само чрез образите в нашия мозък, и там в него  е рамката на нещата.

 В един миг преди време аз осъзнах, че ограничението което  поставям на нещо, в случая обиците да стават за ползване, за носене е излишно и е ми е наложено от самата мен.

Всяко нещо може да бъде акт на творчество. 

Ето как реших, че е излишно да правя нещо заради друго, и всичките тези мънистени обички бяха развалени и претворени.

Нито едни вече не са. 

Останаха ми снимките, които ме навеждат на интересни мисли, които споделям тук.

Само мъниста не става, само пластмасови шишета също не става, материята носи форма, плътност и даденост, но сама по себе си носи само вида на идеята, без да е самата идея.

Представата за нещо е предтеча на това - да направя нещо. 

Което е следващо стъпалце - представата поражда действието, но процеса започва от моето вътрешно усещане.

Значи ли това, че аз мога всичко което съм способна да си представя.

Щом мога да си го представя, идентично мога и да го направя.

Тука може разума ще се намеси и ще рече:

- Как ще го направиш след като нямаш умения?

Ами как сме се научили да ходим преди да го умеeм, чисто и просто с упражнение.

Ако имам достатъчно желание да се упражнявам да плета на една кука, ще мога да си изплета всичко което реша. Реша ли да упражнявам своя избор и своята воля мога да осъществя всичко и всяко нещо. 

   Такива мисли, са чудесно понеделнишко начало, защото непрекъснато край себе си, слушам как нещо не става, не е възможно или не отговаря на изискванията.

От горе до долу изискванията в обкръжаващата ни среда са лично наша отговорност и няма сила която конкретно да ни спре да ги променим. Естествено ние си поставяме повече ограничения от колкото шефа ни, ако той ни поставяше малко повече ограничения от колкото ние самите, едва ли щяхме да го изтърпим и вече бихме си търсили нова работа.

Така, че нека дадем воля на представите си, и да последваме там където те ни водят без да са сами да ги поставяме в рамката на действителните обстоятелства. 

Все едно е, че обиците от пластмасови шишета не стават за носене.

Тези само от мъниста също не стават.

Все едно е, че днес вали, това е чудесно защото всяко нещо носи в себе си друго добро което нашите ограничения ни спират да видим.

Красотата и добротата са всяка крача. 

Имаме ли желание да ги потърсим?

   Имаме ли желание да ги споделим, и да ги допуснем до нас.

Тръгнете с усмивка днес из града и ще видите колко много хора ще ви се усмихнат в замяна. Аз не се вълнувам какво си мислят хоратa за мен защо сега им се усмихвам и защо ги поздравявам без да ги познавам... аз зная коя съм и защо се усмихвам, и защо съм щастлива. 

Правя го всеки ден, и изведнъж хората край мен стават човеци, а не част от тълпата която се движи в една и съща посока.

  Преди време с един колега( лекар от нашата клиника) си говорехме, какво прави човека личност която е незабравима и уникална( дори когато тази личност я мернем за кратко, дори когато само се разминаваме на улицата, или в магазина) 

И стигнахме до идеята, че вероятно това е усмивката, която е била присъща на човека от момента на неговото самоосъзнаване. 

Усмивката която е следвала винаги когато сме видяли насреща си друго човешко същество като единствена и прекрасна реакция- ЕТО, АЗ ИДВАМ С МИР. 

Днес сме така гъсто населени, че забравяме, че срещу нас седят хора, возят се хора и живеят разумни и творчески натури. Егоизма ни така силно ни заставя да следим само собствените си нужни в собствения си малък свят. 

  Ала, всичко е въпрос на престава която в напълно възможна защото ние сме носителите на идеята. Така както идеята за някакви си обици, така и идеята за по-човечна реалност, започва от нас самите. 

Поздрави отвъд дъгата и прекрасен ден.