Моя заспала

Клепачите ти пеперудени крила

на залеза в искрите полетели,

на облаците в белите пера

две сънени звезди довели. 

Косите ти са злато от свила

ковани в пламък, огън и тъма.

А бузите ти спомен от мъгла, 

целувки в побеляла зима.

В ръкавите ти шарени побрани,

са всички песъчинки от реките.

В миг от тебе са разпиляни,

хартиените хвърчила на дните.

А мислите ти газят из тревите,

на боси самодиви в росата.

И в сънищата пламват със звездите

за да усъмнат люлка от дъгата.

Сълзите ти са укротени в скреж

страните  лумнали в руменина.

Когато в затаен копнеж

от обич  правиш светлина.

Когато бягаш и когато идваш

с крила треперещи от зной.

Когато със усмивка вдишваш

и ме разплакваш във порой.

Когато в миг забравям спомен,

забравям на къде вървя.

И в пътя си така огромен 

пътечка мъничка ловя. 

И в безпорядък ме отвежда

сред облаци, звезди и пясък,

сред водопади от надежда

и в капки хладен блясък.

Коя си ти от злато и тъга,

защо в стъкълцата газиш.

Защо побягваш със нощта

от мене ли така пазиш?

-Когато уловиш комета

и в длани я държиш за миг.

Ще върнеш сянката ми взета,

ще имаш моя нощен лик.

30.09.2011