Звънчета и кексчета

   

   Преди няколко дни децата тук тръгнаха на училище( от 03.09 принципно от 01.09) . Нашата кака все още не е ученичка, но сутрин става много рано, заедно всички изминаваме дългата разходка (до там са 2 километра в едната посока) към детската градина. Заедно гледаме как есента с онова нейното дихание поръбва листата със златисти дантели, целува засрамените шипки и прави сутрешната роса кристална. 

Тихичко го чуваме да седи върху върху клоните на брезата и да ми пошепва колко чудесно е да си дете скочило в ония големите купчини сухи жълти листа, дете приседнало вечер край огъня на открито с зачервено носле и изцапани от сажди ръце. 

Колко лесно е всичко и колко удивително е очакването на всеки нов ден.

Днешното ми стихче е посветено на всички малки дечица които са нетърпеливи и прекрасни. На всички български дечица които тази година ги очаква първи клас.
И чиито майки ще кажат след няколко дни: Хайде време е за лягане утре е големия ден, но ще ставаш с иззвъняването на будилника.

Аз също искам да им кажа нещичко:

Мили малки звънчета, всяки нов ден е като бял лист само чака да измислите на него нова рисунка, да напишете бележка до приятелче си или просто да направите хартиено самолетче. Хванете го и полетете, този свят е за вас.   

Звънчо не спи

Сънчо ходи по терлички,

в каляска от звездички.

През прозорчето наднича

Звънчовците най-обича.

По носленцето целува.

та детето да мирува.

„Таз завивка бяла, мека

нека е като перце лека.

Както птички са заспали

и гнездата утихнали,

Звънчо спи, и знай

утре ден голям без край.

Има ти да пакостиш,

да рисуваш и твориш.

Че ръчичките немирни

шетат палави, неспирни.“

По терлички бърза Сънчо,

че във всяка къща Звънчо

кротко чака да заспи,

да сънува, че лети.

Когато през деня ние с Дари оставаме сами правим малки цветни проекти. 

Днешния е спонтанен и толкова ми харесаха малките кексчета, че с риск да стана една досадна майка... ги публикувам всичките, а не само първоначалното есенно.