После си казах, все нося големия си чадър насам и натам... и после така лесно го забравям насам и натам. Не, че не обичам да се връщам, даже напротив вярвам че като се върна и точно обратно на всички предсказания за лош ден, точно на мен, точно сега ще ми върви двойно по-добре.
Та, мислех си заради вечното ми мотаене заради дъждовно време ( което не е нищо необичайно тук) не е е ли добре да имам малък. Само дето аз съм така придирчива, относно вида на чадъра си, че на моменти си мисля дали не съм някоя далечна роднина на Мери Попинс, която има красив чадър с извита дръжка която е формата на глава на папагал.
Веднъж ви попитах какъв цвят е чадъра ви.
Накрая от мотане, просто получих подарък този сребристо-зеленикъв семпъл братовчед на мерипопинсовия, достатъчно малък за да го прибера с елегантно движение в дамската си чанта.
Аз обаче не оставям празни повърхности и просто го нарисувах... с маркер за текстил.
Щом от сега нататък ще живее отвъд дъгата, то трябва да изпълнен с колеца и заврънкулки.
Сигурно вече се питате, как зеления чадър е всъщност сребрист.
Сребристото го нося отдолу когато го разтворя, а отгоре е фантазията.
Вдъхновящ дъждовен ден от мен, нищо не е такова каквото изглежда нали, когато върху чадъра ви падат колелца и точици.
"Nōlī turbāre circulōs meōs!" e последното което е казал Архимед на римлянина е от това : Не разбърквайте кръговете ми.
И се е получил прекрасен .. много по-хубав от мерипопинсовия ... със сигурност, зареден с магия и ще усмихва дъждовните дни :)
ОтговорИзтриванеСтранно как човек привиква с дадени неща, докато живеех в България никога не съм си мислила, че мога да харесвам дъждовното време, а ето сега след 11 години тук вече не ми пречи дори ми действа вдъхновяващо. Дали пък това не е синдрома на похитителя или т.н. Стокхолмският синдром... Поздрави.
Изтриване