07 ноември 2011

Страната отвъд дъгата

    Тихо беше в стаята. В мекото юрганче и шушкащите чаршафчетата, заспиваше малката Аничка. Като повечето дечица, точно сега главицата ѝ беше препълнена от въпроси и тревоги. Деня пак беше крайно, кратък и бързо-минаващ за да покаже на Анчето всичките си чудеса.
    - Лека нощ мъниче. - Целуна я мама.
    - Маминко, къде спят приказките?
    - В страната на приказките, точно там зад девет планини в десета и зад девет небета в десетото.
    - А мамо, как се казва тази страна?
    - Можеш да я наречеш какво си искаш Анче.
    - Примерно Страната на имало едно време...
    - Може...

     -Или мамо...
    - Когато аз бях дете имахме Бонбонената страна.
    - Ха, защо точно такава?
    - Когато аз бях дете, света беше друг. Децата си мечтаеха за карамелени бонбончета Му. За розови дъвки с вкус на ягода от които ставаха чудесни балончета... С вуйчо ти прекарвахме вечерите гушнати в леглото, в сериозни размишления кое, как да изглежда в Бонбонената страна. Повечето пътища бяха излети от млечен шоколад. Къщичките с покриви от марципан с шеговитото име Кума Лиса. Портите и кулите от захарни пръчки, леглата от козуначени кифли. За пиене имаше само боза смесена със ванилов сладолед, точно като тази която ни купуваше дядо през горещите лета прекарани на село.
    - Няма какво да пиете там - засмя се Ането.
    - Беше много забавно да вървиш и гризеш от къщите, от облачетата усукани от захарен памук, от цветята хрупкави като захарни петлета по панаирите. По всички дървета зрееха само банани, мандарини и портокали.
    - Само това ли? - пак прихна в смях детенцето.
    - Да, само банани... едно време бананите бяха много, много ценни плодове. Но това е друга история, която ще ти разкажа някой друг път.
    - Аз искам моята страна да е цветна, но хем така, хем иначе, непрекъснато да мени цвета си.
    - Значи, да е като дъга.
    - Да точно дъга, мами. Страната от другата страна на дъгата.
    - Много заплетено звучи. Да кажем, че е просто Страната отвъд дъгата. Нали знаеш, че ако минеш под дъгата... 

     - Един ден ще пробвам да мина, мамо - рече Ани.
     - Щом казваш.
     - Моята страна ще е вълшебна.
     - Ще е точно такава каквато искаш пиленце. А, сега лека нощ, да спиш в кош, да сънуваш грош. Ще бъда тук докато заспиш, нали знаеш.
     - Да, мамо. Лека нощ мамо. - Тихо каза Анчето и въздъхна със сънена въздишка.
    Нощната лампичка светеше в меки, кремави цветове и мъничкото момиченце се загледа в лампиончето с избродирани цветя, птици и пеперуди. Страната отвъд дъгата звучеше и познато, сгуши коленцата си и ги обгърна с ръчички. После тихо се унесе в сън.
    Мечтите и приказките живеят съвсем близо едни до други, само през един хълм. Ането вървеше по полегатата местност и нищо не ѝ се струваше необичайно, непознато или страшно за сам-самичко момиченце. Тревите си бяха точно същите като и миналия път, зелено-сини с жълти връхчета. Ту се люлееха от вятъра, ту гладко лежаха като равно море от вълшебство. Пътя беше криволичещ от бели, дребни камъчета от които босите ѝ пръстчета получаваха гъдел. Мама би казала, че все едно ходиш по стериопорени топчета, ала Аненцето харесваше това усещане на мекота и неопределеност. Струваше ѝ се, че лети, че върви, и че потъва едновременно. ,, Добре, че пътя не е от шоколадови блокчета, колко лепкаво може бъде това “ - мислеше си Ани когато чу тъничко гласче, съвсем на близо .
     - Здравей Анче,  тук сме вече.
     - Привет Нанинко. - Отвърна Ани и се усмихна.
     - Не си довела кученцето Шмудлик. - Извъня гласчето звънче. То беше на едно момиченцето със сини избродирани очи, черна точица за носле и малинена усмивка. - Чакаме ли още някой?
    - Днес не. Забравих Шмудлик на полицата с играчки.
    Двете дечица бяха съвсем еднакви на ръст, със съвсем еднакви бели роклички с дантелени ръкавчета. Бяха най-добри приятелки и се държаха за ръце докато с подскоци започнаха да изкачват хълма. Гласчетата им огласяха синевата с песничката: Бели пеперудки, къде отлетяхте... Аз избирам първата... Аз избирам другата...
    Когато стигнаха на върха на хълма видяха най-очарователната гледка. Безкрайност в лазурено синьо, тревисто зелено, слънчево жълто, маково червено, теменужено лилаво и искрящо, снежно бяло.
Видяха Страната отвъд дъгата, лежаща в затихналата долина. Крачетата им неудържимо се затичаха на долу, косите им се пропиха от уханието на роса и ябълкови цветчета. Рокличките им се развяха и засияха в ясната светлина на разтопено сребро. В полетата пред долината пасяха малки къдрави овчици с бежови муцунки и златисти копитца. На шийте си носеха различни звънчета, керамични, бакърени, медени и стъклени, а звънтежа им успокояваше, развеселяваше, натъжаваше, приспиваше и носеше всички възможни багри на мечтите. Стига да пожелаха момичетата можеха да ги уловят и прегърнат. Да се сгушат в руното им, да мечтаят и сънуват.
     - Колко ли са тези овчици? - Попита Ането.
     - Опитай се да ги преброиш и на мига ще заспиш...
     - Много за милички, Нани. Ще ми се да имам една такава у дома.
     - И по цял ден да спиш - отвърна кукличката. - Ха-ха не е весело така, това са сънливите овчици.
Момиченцата се спогледаха и прихнаха в гърлен смях.
     - Ку-ку-ри-гу - се разнесе из долината. - Времето днес ще e дъждовно-слънчевото с вятър от снежинки с вкус на капинки.
     - Ку-ку-ри-гу - обади се второ петле. - Моля, моля не го слушайте, времето днес ще мъгливо-горещо без ветрове, само с градушки от сладки крушки.
    - Бивалици, небивалици. Да не съм ветропоказател, ако един вятър не мога да предвидя - писна първото петле.
   Двете медени ветропоказателчета се наежиха и гордо изпъчиха гърди на входните кули, които поддържаха арка иззидана от стъклени камъни. Арката беше входната порта към сгушено гъбчесто селище. Всичките му къщурки бяха различни, с кръгли, с островърхи покривчета, със срехи с кули и тераси от извити лозови дъги, с криви коминчета и чудновати прозорци от цветни кристали. Между домовете криволичеха безчет пътеки постлани с шлифовани речни камъчета. Двете момиченца не можеха да откъснат поглед от приказната гледка. Само, че петлета явно още не бяха свършили разправията.
     - От една седмица само ветрове предсказваш - заяде едното петле. - Залагам цялата си опашка от лъскави пера, че тези два розови облака, че ще донесат градушка.
     - И гребена да си заложиш, пак ще се изложиш. - Не се даваше второто.
     - Стига се сте карали - смъмриха ги двете облачета и заломотиха с мокър облачков глас.

                       Този път не носим ни круши мекуши,
                       ни сини къпини,
                       ни паячкови ботуши.
                       Носим меда от пчелини.
                       Има ли тука в тая страна,
                       кисели, тъжни, ревливи деца.
                       На мига медеца потича.
                       Кой мед не обича?
                       Лепнат ръчички,
                       мляскат устички,
                       чезнат всички сълзички.

И на мига заваляха едри капчици дъжд от акациев мед.
      - Ооо, перата ми. Ооо, опашката ми. - Писнаха в един глас ветропоказателите, завъртяха се на едното си краче, и смутено се засрамиха от караницата.
     Ането и Нани само гледаха с почуда, и щом първите капки лепкав мед цопнаха на нослета им побързаха да се скрият под дъговидната арка.
     - Ама, че дъжд. Ще ни трябват чадъри - каза тъжно Нани.
    - Погледни, ей там има два, нека ги вземем, поне за малко.
Момиченцата се втурнаха към чадърите, грабнаха ги за дръжките, но... На часа някой кресна:
     - Помощ, крадци... Оскубаха ни, откъснаха ни.
     - Какво сте се развикали - обадиха се петлета. - Като растете в дъжда какво очаквате, и освен това цялата долина ви ползва за чадъри. Спокойно ги вземете момиченца, не обръщайте внимание на приказките им, само бръщолевят.
     Нани и Ани се спогледаха виновно. Те чак сега видяха, че чадърите всъщност са две бяло-жълти гъбки с тънки, треперливи крачета.
     - Какво нахалство - почнаха да се ядосват гъбките и пернатите им връхчета се зачервиха.
     - Хей, извинявайте. Сега да не вземете да станете мухоморки. - Стресна се Нани.
     - Ни най-малко, ние въобще не сме от рода на червените-точкавките дето никнат в горския мъх - заобяснява едната гъба.
    - Ние сме Гъбки Качулатки - добави втората.
    - Ха-ха качулатки, след дъжд качулка... Може ли да ви ползваме временно за да се скрием от медения дъжд? – Любезно попита Анчето.
     - След като ни оскубахте, откъснахте и понесохте, какво друго ни остава да правим освен да ви помогне да се измъкнете от тази сладка буря. Уф... каква съдба, всеки път ни скубят в дъжда.
Момиченцата бързо излязоха из под арката с разперените гъби над главите.
     - Довиждане петлета - замахаха на сбогуване.
     - Донаспиване момичета, и не преминавайте по моста от букви, от там вече няма връщане назад.
     - Какво казаха,  мост ли... интересно звучи - чула-недочула се заозърта кукличката.
     - Чувала съм, че далече в края на Страната има ливади на които съвсем спокойно си пасът песнички. Дали е вярно? - Попита гъбите Ането.
     - Ние не пътуваме много – прошепнаха чадърчета – обичаме само да си седим в сините треви и да чакаме дъждовете. Щом вали никнем, щом спре чезнем.
    - Може, да отидем да потърсим това място, стига да не е много далече.
    - Може стига да има кой да ни упъти.
    Ането, крачеше първа на долу към селцето. Къщичките ставаха все по-ясни, градинките все по-кичести, а цветята... Ооо, цветята бяха изумителни. На всякъде сноваха деца. Едни носеха четки за бой, други чудновати инструменти. Едно малко момиченце със огнено червени коси бъркаше в огромна порцеланова чашка, топло мляко с какао, а десет други деца чакаха да отпият жадни глътки. Други три момиченца с четки оцветяваха листата на една липа в златисто и червено, и щом приключиха веднага се втурнаха да освежат цветовете на две бели пеперуди. Друга групичка художници се бяха захванали с три малки облачета. Върху перестите им криле се появиха боровинки, малини и ягоди.
      - Ето от къде иде този странен дъжд - констатираха гъбките. Така или иначе вече не вали, време е да се разделим момичета.
      - Я, вярно спряло да вали. Благодарим ви Качулатки. - Учтиво се разделиха децата и продължеха да се взират в суматохата от селцето.
   Там едно, малко момченце в костюм на клоун, висеше надолу с главата  на един клон на цъфнала череша и майстореше люлка за по-малката си сестричка. Която нетърпеливо подскачаше на един крак и само подпитваше.
     - Бате, готова ли е вече, готова ли е вече...
    Други две момчета строяха замък от кибритени клечки и жълъди. Десетина други момиченца кърпеха късче раздрано небе с карирани, и раирани кръпки.
    Света наоколо цареше от оживление и аромати. Ането започва да се облизва и забеляза, че съвсем на близо има малинов храст с зрели едри малини. Нани пък силно се учуди като видя, че на храста няма бодли. Веднага след откъсването на плода на същото място изникваше цвят, който бързо порастваше и узряваше пак в малина.
    Едно малко момиченце с плитки и теменужени очи, което жонглираше с десет череши на веднъж, ги повика. Момиченцето носеше зелена плетена рокля и лилава пелерина от листата на чудновато цвете. То обясни на двете нови момичета, че иска да ѝ помогнат да довърши сметаново-черешовия сладкиш. При това доста бързо, защото идваше часа на обедното сервиране и децата от селцето бяха гладни. Освен това за вечеря лилавото дете имаше още една задача. За вечеря искаше да пече усмихнати хлебчета от прясно, млято ръжено брашно, и наложително се нуждаеше от помощнички.
      - Да идем, - рече Нани – така ми се иска да разбивам сметана, и после да облизвам лъжицата. И ми много чудно какви са тези хлебчета.
      - На мен пък ми се ядът череши.
     Децата се залисаха в бъркането на кремове и опитването на пухкава сметана. Ммм, само какъв вкус имаше, мек и лек като перце.
    - От къде вземате млякото? - Попита Ането. - Никъде не видях кравички.
    - Ще ви покажа – рече момиченцето с плитките.                                                
   Малката жонгльорка приключи с пая, и реши че е време да разведе децата из селцето.

Ането и Нани така харесаха небето е обсипано с дневни звездички, всичките до една вързани на тънки, сребърни нишки паяжина. Можеше да си уловиш звезда и да я свалиш на земята. Да я разгледаш и да си пожелаеш нещо, после да я пуснеш и тя сама щеше да отплува нагоре. Разбраха, че  усмихнатите хлебчета са дъхави малки питчици. Когато ги разчупиш вътре имаше щастливо личице. То се получава от балончета на добре омесеното и втасалото ръжено тесто. Лилавото дете им показа вълшебните облачета от които валяха нетопящи се снежинки. Съвсем посред лято беше възможно да правиш снежен човек, докато приятелчето ти си прави замъци от пясък. Но, най-необикновени бяха цветята. Имаше грамадни слънчогледи дълги по два метра със деветки цветове на върха.
     - Ах, та това са слънчогледови дървета. - учуди се Ани.
     - А тези, как ли би ги нарекла?- Прошепна момиченцето с теменужените очи, докато късаше от едни малки сини камбанки.
    Нани посегна към тях разбра на мига, че това са цветлета тромпетчета. Надуеше ли в тънкия им край издаваха силно звънлив звук.
   - Това може да са... музикални цветчета. - Добави кукличката и с бодра крачка запя и занадува камбанките.
   - Някой от цветчета могат да се ядът. Кръглите топчести фитилчета имат вкус на варен боб. Червените многолистничета са като кисел касис. Бледите лалета приличат на халва. Зелените маргаритки на какво ли беше...  Да ги пробваме. - Предложи новата им приятелка.
      - Зелените са като на кисела туршия от зелени доматчета. Такава същата прави баба ми - каза Аненцето.
     - Не, не мисля по скоро за ментолкови. - Заспори Нани.
     - А, сетих се... та зелените бяха със сменяеми вкусове. Не са ли чаровни, никога не можеш да опиташ от един и същ вид два пъти.
    Децата се разсмяха и напълниха джобове с зелени маргаритки. Покрай тях в това време профуча едно момченце. То гонеше три цветни дървени кубчета и едвам не събори едно ходещо цвете с пурпурно червени листа.
      - Леко момче, и да хванеш кубчета едва ли успееш да ги задържиш повече от минута на едно място. - Строго продума един навъсен слънчоглед.
     - Искам да построя висока кула - припряно рече детето - тези избягаха, но ще ги хвана. Нарисувах си чисто нов сак за пеперуди, само да замахна и са вътре. Кулата ми ще е толкова голяма, че като се кача отгоре ще видя морето. Днес там отплава важен пиратски кораб, повечето момчета днес тръгнаха на там. Но на мен ми стига да го видя от високото.
     - Ха, и таз добра. Докато хванеш тези кубчета, другите ще се разбягат от кулата ти. И, дори да видиш морето, няма да видиш кораба – замърмори слънчогледа.
Но момченцето не го чу, то тичаше с развята коса и усърдно размахваше сака за пеперуди.
    Друго бяло ходещо цвете, безшумно се приближи към момиченцата. После наведе цветове и от тях потече студена медена роса.
    - Опитайте - рече то.
И момиченцата жадно пиха събрали ръчички като чашки.
    - Какво е това? - Попитаха впечатлени.
    - Само сутрешна роса смесена с прашец - отговори им цветето.
    - Благодарим ти, тук е прекрасно, но ние тръгваме.
    Децата забързано се затичаха по една крива пътеката. Скоро навлязоха в рядка брезова гора с шумолящи сърцевидни листа. Всичко беше огряно от слънцето и преливаше от лъчисто и топло усещане. Крачетата им газеха в меки, тънички, светло зелени треви. Наоколо жужаха калинки и сребърни бръмбарчета подобни на светулки. Те кацаха нежните роклички, по косите на децата, гъделичкаха ги по нослетата, и ту имитираха, че са брошки, ту че са фиби с крилца, или причудливи копчета.
    Ането си пое дъх и като се обърна към момичето с плитките я попита:
    - Как се казваш, така и не се запознахме?
    - Аз съм Фиалка, идвам тук всяка вечер. Понякога оставам и за повече, когато ме забравят. Всъщност, аз не съм истинско момиченце. Аз съм само кукла като теб Нани.
    - Тук сме съвсем истински деца.  - Отговори Нани.
    - Ние днес за първи път слязохме на долу по хълма. Иначе все при овчиците се застояваме, и после запиваме там – прекъсна ги Ането. - А, колко приключения сме изпуснали.
    - И аз заспивах преди, но вече знам, че не бива да ги пипам. Гледам ги от далече. - Обясни Фиалка.
    - И ние този път не ги прегърнахме.
    - На къде, през тази гора?
    - Отиваме на реката, не сте били там нали? - разсмя се новата им приятелка. - Няма по-приятно место.
   Тя започна да обяснява как реката била специална и че...  Когато пред погледа им блесна съвършено гладка бяла повърхност. Ането за миг си помисли, че е разтопен порцелан, ала след още един миг разбра. Това беше река, чудна река от мляко, дълга и лъкатушеща, между брегове от златист пясък. В пясъка седяха още много, много деца играеха си и строяха замъци, къпеха се и скачаха радостни в бялата течност. Точно в средата на реката имаше малко кръгло островче от жълто сирене на дупки. От горе стоеше кашкавалена къщичка със стотици кръгли прозорчета и вратички. Пред къщата имаше пейка, на нея седяха две малки, сиви мишлета. Едното носеше синя престилка с две джобчета, а другото шапка от карирана оранжева басма. Първото държеше голяма дървена лъжица и посръбваше нещо от нея. Второто имаше в лапичките стъклена колба за отмерване. Забързано си говореха или може би спореха, ала до брега не достигане ни звук.
    Фиалка силно замаха с ръка и ги поздрави.
    - Еоо... Цукренко, Мличко, как сте? Имате ли вече квасена сметанка?
   - Привет Фиалке, - викнаха с все глас мишките. - днес още не сме започнали да квасим. Ала изчакаш ли до обяд ще имаш сметанката, прясна извара, и неосолено сирене.
    - Не, не няма за кога да чакам, отивам да меся хлебчета за децата. Че, току виж докато си говорим, някой вече ми нагризал пая от череши. Точно след часа за обедно сервиране ще дойда пак.
   - Договорено, чакаме те. Точно в толкова - в колкото дойдеш Фиалке, ще те чакаме.
После мишлетата станаха и забързано почнаха да вадят от къщичката си котлета и канчета, тенджери с капаци и дълбоки тигани с дървени дръжки. Нагребаха мляко от реката, забъркваха и накапаха непознати еликсири като през цялото време гласно пееха:


 Млякото се лее,
 от края на света.
 Млякото белее,
 квасим го сега.
 Мляко от реката
 в черното котле
 Мляко за децата
 да се изяде.
 По лъжичка
 по паничка.
 Бързо на софрата,
 нека се излапа,
 всичко от долапа.


       - Да идем да видим, как се кваси млечицето. Как се прави сиренцето, как се бие сметанката - почнаха да шепнат децата от пясъчния бряг. После всички наскачаха в реката и заплуваха към островчето.
      - Ние ще отидем ли? - попита Нaненцето.
      - Ако отидем, ще пропуснем да видим още сто неща. Ей, там какво е това? – Посочи Ането  в далечината. - На другата страна има нещо дето тъмнее. Струва ми се, че далече, но и че е някак близо.
      - Добре, хайде тогава, бегом на там. До скоро, Фиалке.
      - Пак ще се видим Нани. Чао Ани. - Рече момиченцето с теменужени очи и ги изпроводи с поглед.
     А двете откривателки тръгнаха по пясъка. Рокличките отново сребрееха , а те отново се държаха за ръце и тихо пееха: Бели пеперудки... Къде отлетяхте, аз избирам първата, аз избирам втората...
     Не след дълго се отклониха от реката и се отдалечиха от шептящите брези. Навлязоха в ниска горица от кръговати храсти подобни на касисови. Колкото повече приближаваха, толкова по-странно изглеждаше тъмното петно в далечината. Не беше някак определено и силно се разграничаваше от останалата сияйна част в Страната отвъд дъгата. Ръбовете му като, че бяха остри и неприветливи, приличаше на мрачна постройка, на загадъчна кула, на нещо неочаквано и много опасно.
     Децата се уплашиха, и се запитаха безгласно: ,,Защо ли тръгнахме насам“. Онова нещо така ги привличаше и им се струваше че ги вика. Сърчицата им затуптяха, очите им взираха в далечното. Силно стиснаха ръце и тревожно се спогледаха.
     - Нещо прошумоля ей там - рече Нанинка с треперещ гласец.
     - Кой е, защо ни плашиш? - Попита Ани.
Нещо тъмно, много бързо профуча край тях и се шмугна в близките храсти. Децата е ахнаха стреснати.
     - Каквото и да беше, със сигурност е по-уплашено от нас...
     - Ехо... Кой е там в храстите? - смело попита, Нани.
     - Аз... - обади се чупливо гласче.
     - А ти си, кой?
     - Еми, не знам кой съм.
     - Как така, нямаш ли си име?
     - Ааа? Какво е това... име?
     - Име е когато всички те наричат винаги по един и същ начин още от както събудиш, та чак до вечерта - обясни Аничка.
     - Значи си нямам име.
     - Е, все някак ти казват?
     - Кой да ми казва?
     - Приятелите ти, мама и татко.
     - Вие сте първите които виждам.
     - Ооо... горкото - състрадателно рече Нанинка.
     - Ела, стига си се крило.
     - Не... Няма да дойда.
     - Ама, че си вироглаво - сопна се Анчето.
     - Ела де.
      - Ние ще сме ти приятели.
      - Добре може и да дойда, но няма да ми се смеете и да ме пипате. - Отвърна нещото.
      - Обещаваме, честна момичешка.
      От храстите изскочи малко, сиво същество приличащо на пламъче. То силно трепереше и подскачаше и едвам вървеше, имаше светли кръгли очи, изключително голямо топчесто носле, и малки тънички крачета обути в два големи чорапа.
     - Здравей от къде се появи? - Попита Ането.
     - Вие ме извикахте.
     - Ние ли? - Учудено се спогледаха момичетата. - Че как така, ние дори не те познаваме.
     - Напротив, - заплака пламъчето, и нослето му се поду - докато гледахте там в далечината вие се изплашихте и ето ме тук.
     - Ти си нашия страх.- Викаха изненадани в един глас децата.
     - Не знам какво съм, или чий съм. Само знам, че съм много притеснено, уплашено и самотно. Мога  или не мога ли да дойда с вас, кажете ми още сега?
     - Разбира се ела, но нека ти обясним ние се уплашихме, но наистина само за миг.
     - Сега вече, не се ли страхувате? - Затрепери сенчицата.
     - Не - в един глас отвърнаха децата - онова което ни уплаши е, ей там в далечината. Виждаш ли онова тъмното петно?
     - Ти знаеш ли мъниче, какво е това? - Попита Ането.
     - Знам, но може и да не знам. Моля ви нека да не ходим там, ами ако по пътя срещнем някое рошаво същество с остри зъби, свинска опашка - изломоти пламъчето.
     - Ооо... Я стига всяко дете знае, че такива същества няма.
     - Аз съм чувала, за страшни същества. - Рече Ането. - Бяха в една приказка.
     - Видяхте ли, казах ви. Кой знае каква козина ще има и как ще грухти - разтрепери се пламъчето.
     - Това повече ми прилична на смешно малко прасенце от колкото на страшилище. - Уточни развеселена Нани.
     - Знам аз, знам какво е... Това е: Страшидлото от тъмното.
     - Кое? - Захихика се неудържимо Нанинка.
     - Онова страшилище дето спи под леглото, когато е тъмно. Или може би не спи, а шумоли с ужасната си страховита сила.
    - Не и под моето легло - твърдо отказа Ани. - Аз там имам чекмедже пълно с играчки. Единствения път когато там имаше нещо повече от играчки беше когато там открихме маминия пантоф с бял помпон. И затова бяха виновни скришкоците.
    - Не знам за твоето легло, но ме е страх от Страшидлата.
    - Хайде да тръгваме, така може да се убеждаваме цял ден. Не видим ли какво има в далечината, все ще се притесняваме. - Предложи Нанито.
    Децата тръгнаха, а пламъчето затупурка след тях. Огнените му коси ту синееха, ту сивееха, но като се поуспокой започнаха да розовеят и проблясват в жълто.
    - Искаш ли да си имаш име?
    - Име и то да е, само за мен ли?
    - Да, за теб. Да го измислим заедно. Може би ще ти хареса... Плашко. - предложи Ани.
    - Да, май е хубаво. - Зашушука розовеещата сенчица.
    - Или пък Страхчо.
    - Или пък... - прошепна му на ухо Нани.
    - Може ли да е само Плашко. - изстреля мъничето.
    - Да. Привет малък Плашко, аз съм Аничка.
    - А, аз съм Нанинка. – Побързаха да уточнят момиченцата, после силно прегърнаха дребното същество. Милата сенчица беше така изненадана и развълнувана, че блесна в златисто-оранжево.
    Колкото повече се приближаваха към далечината толкова повече тъмното петно заприличваше на мост. Нани се сети за думите на петлета, и тихо сподели с Ани мислите си. Моста обаче си оставаше притегателен и загадъчен, а децата копнееха да видят какво има там. Плашко едвам вървеше, и нещо тихо мърмореше. Касисовите храсти оредяха. Отстъпила мястото си на поле от сини глухарчета и от стъпките на децата стотици, ефирни парашутчета политаха към небето. Цялото поле тихо въздишаше и отнасяше към облаците новите надежди за покълнали семенца. Нещо из въздуха трептеше, като че очакваше дъжд, ала облачетата нямаше. Момиченцата вдишваха усещането за свежест и енергия, усещането за препълнени кошници с плодове, за шумолящи водопади и лазурна вода. Чувстваха се бодри и с нови сили, за откриване и изследване.    
      Полето от глухарчета ги отвя от всякакви мисли за страшилища, за тъмни и тревожни неща под креватите. За миг даже забравиха за пламъчето с разтрепераните крачка и големите чорапки. Струваше им се, че летят, че плуват, че тичат, че са прегърнати от най-мекото, и топло нещо на света, че докосват лъчистите криле на пеперуди.
    И тогава видяха моста. Беше истински мост изграден от стотици долепени една за друга, черни букви. Беше остър, но приветлив. Беше странно познат, и толкова вълшебен. А -тата поддържаха конструкцията, С-тата извайваха криви дъги, Н-тата, пък водеха от единия край до другия точно като наредени букови дъски. З-тата, Щ-тата и Й- кратките добавяха орнаменти. Т-тата покриваха цялата мащабна постройка с нещо като чадър. Ането и Нани гледаха с огромни очи и не можеха да се начудят на този висок и извит мост. Те още не познаваха всички букви, още не можеха да четат, но вече знаеха достатъчно за да могат да видят и повярват в магията. ,,На къде води” - мислено се питаха. Виждаха как единия край на моста е стъпил в полето от глухарчета. Другия потъваше в облаците сред стотици цветни дъги и безшумно се стопяваше цветовете им.
    - Ако тръгнем... ще отидем при дъгата. - Прошепна Нанинка.
    - Дядо ми каза веднъж нещо за дъгата. Ако мина под нея ще стана момче.
    - А за моста казали ти? – разтревожи се другото момиче.
    - За моста... аз знам нещо, знам го по-добре от себе си. - Рече смело Плашко. - Той е тук още от преди да се появи всичко и Страната отвъд дъгата дори. Може би е стар, или може би млад, колкото дъгата. Дошъл е от прочетените приказки, от обърканите буквички на децата, разкъсаните ъгълчета на книжките, надрасканите страници. Всички изгубени букви намерили дом на това място и построили моста. Той е част от приказките, от сегашното и предишното вълшебство на думите и книгите.
     - А, на къде отива?
     - Не знам точно. Казват, че всяко дете тръгнало по него отива на различно място.
     - А, може ли да ни заведе при полето където свободни и волни пасът песничките?
     - Може и да може... но може и да не може.
     - Ако тръгнем, ще дойдеш ли с нас Плашко? - Попитаха децата.
     - Не, аз не... не искам да се губя в облаците. Много са бели, сигурно лепнат от мъгла и мокър дъжд, а на мен винаги ми е студено. Брр...не искам да се мокря.
     - Това не истински дъжд, само дъжд от дъги. Убедена съм, че е вълшебен.
     - Все тая, оставам тук. - Рече засрамено пламъчето.
     - Нани, ти тръгваш ли?
     - Да. Мисля, че сме на ръба на ново приключение. Чао, плашливо пламъче и не се страхувай. Тази страна е чудесна и приветлива.
     - Плашко, мини през полето и иди при млечната река. Там има две мишлета. Мисля, че с тях ще си много щастлив. Те не се страхуват от нищо.
     - Чао, момиченца и благодаря.
     - Чао - рекоха двете и стъпиха на моста.
    Плашно бързо обърна огнена главица за да не гледа как пристъпват към небето. Придърпа свлечените си чорапки и закрачи обратно през глухарчетата. Ането и Нани отново се хванаха за ръце и тихичко запяха.

Сред дъгата
над земята,
до небето полетете,
две мънички пеперуди,
две за да не се изгубим...

Сред дъгата,
над земята,
сред полето от мечти.
Сред далечните простори
там където Слънчо спи.

В креватче от лазур,
със завивка от пурпур.
С облачетата в косите
с целувка от звездите.

Повървете по дъгата
ще намерите Страната
на овчиците мънички
със звънчета и терлички.

Там отвъд дъгата
спинка всякое дете.
Сладко точно като Слънчо
спинка за да порасте.

     Докато пееха неусетно докоснаха небето, от него полетяха безчет малки цветни рибички. Плашливи и треперливи като листенца понесени от вятъра. Когато и последната рибка се изгуби, момиченцата преминаха в облаците. А после в меката топлота на дъгата. Всичките ѝ цветове грееха и ги обгръщаха. Докосваха лицата им и ги целуваха с най-нежната целувка, целувката на мама.
    Ането отвори очи, беше щастлива и прегръщаше малката парцалива кукличка със малинена усмивка на име Нани. Мама погледна с нежен поглед към събуждащото се дете и отново го целуна.
    - Добро утро Анче.
    - Аз съм у дома... мила моя, маминко.
    - У дома, мило мое дете, че къде си ходило?
    - Бях мамо, бях на едно много вълшебно място. Нанинка беше с мен.
   - Както винаги... къде без нея.
   - Бяхме в  Страна отвъд дъгата.
   - Аха, ето защо са ти така розови бузките, и така рошави косите. Току виж и пижамката ти си е сменила цвета. - Рече развеселено мама и погъделичка момиченцето по босите крачета. 
Слънчо тихичко почука на прозореца, прозина се и тайно намигна на Нани.

написа И. Л. Александрова
Илюстрацията е на Неци подарена е на приказката, за което сърдечно благодаря.



1 коментар:

  1. Всичко в сайта е невероятно!Приказките и стихотворенията са уникални!Браво!:)

    ОтговорИзтриване

Добре дошли, по тихите пътеки към нашата градина. Всяко ваше посещение е повече от гостуване. Всеки ваш коментар е поздрав. Останете, разгледайте и се почуствайте като у дома... Защото всеки ден е вълшебство, и съм щастлива да го споделя точно сега, точно с вас.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...