Полет с балон

   Здравейте, днес решихме да ви дойдем на гости, най-лесно и бързо пътуване се оказа полет с балон.

Готови ли сте и вие да полетите.

С моите дечица и децата от кръжока направихме тези весели балончета.
Идеята не е наша, в края на лятото я видях на едно много интересно местенце. 
Когато ми предложиха да водя детския кръжок, една учителка ме заведе на тавана на училището. За мен това беше повече от приключение, всичките тези тайни скринове, мини стаички пълни с помагала, огромни чували с различни платове изрезки, дантели... мога да стоя там с часове и да търся нещо интересно, и да слушам как тиктака часовника на училището.

 И точно горе в едно ъгълче до часовника видях мрежичката, ах... точно това ми трябваше и то щеше да е достатъчно за всички деца.

И така се появи: Приказката.


 
   Имало едно време едно бяло мишле на име Гъделчо. Като всички съвсем обикновени бели  мишлета и то много обичало науката и затова живеело в часовниковата кула на университета, където ежедневно се стараело да следи точната работа на зъбчатите колела и стрелките.
Преди време Гъделчо имал една много добра приятелка мушичка, на име Елица. Но както понякога се случва с приятелите те биват неочаквано опаковани в колет и изпратени до другия край на света. Hе се смейте, това се случи с Елица, защото тя безгрижно си бръмчеше във кутията с домашното грозде и сушените сини сливи когато изведнъж стана Хлоп  и капака на кутията се затвори. Миличката Елица дори не предполагаше, че ще отпътува до другия край на света с бабиният колет до внучетата.
   Гъделчо разбира се беше много учуден, когато на другата сутрин Елица не дойде да пият заедно чай от ментови листенца  и да ядът трошици от ябълков сладкиш. Още по-учуден беше когато получи това писмо:

   Привет Гъделчо,
 аз съм в Африка. Топло е и се запознах с Крокодил.
 Ела когато можеш.

Елица.
Африка

Страшилище-игленик

     

                     Тъжното страшилище

            Имало едно време едно парцалено страшилище. От онези, дето все се крият под леглата на децата, бръмчат с нацупени устнички и имат рошави коси от конци. Но също така, това не било обикновено страшилище, то имало големи розови бузки и обичало къпинов сладолед преди вечеря.

            Понякога обаче било тъжно, защото като всички деца и то все бързало за някъде, все припряно си връзвало връзките на обувките и все искало да стане голямо, голямо - до небето. Понеже толкова много желаело да порасне голямо, изведнъж започнало да расте. Ала както става в обърканите приказки за малки страшилища и този път нещо се обърнало на горе с краката. Вместо да порасне голямо страшилище, почнало да му расте само парцаленото носле,  aма че беда!

- Оле-лее, ами сега! Какво да правя, ах-ах. - плачело то,  докато седяло на третото училищно стъпало.

            Към него се приближила Катето. Косата и била сплетена на опашки и не се страхувала от страшилища. Вие не знаете, ала страшилищата ходят в напълно редовно училище като всички деца, дори слушат в същите часове, които посещават децата. Сега ще ви кажа една тайна - само децата,  които искат вечер да ли лягат в леглата и не се страхуват от тъмното под леглото, могат да видят малките страшилища в класната стая. И понеже Катето било много смело и пакостиво дете, тя не се замислила много и седнала на третото стъпало,  прегърнала Страшилището и започнала да го утешава.

- Не се боя от тебе, искаш ли да сме приятели? –питала Катето.

- Как може да бъдеш приятелка с мен, след като ми е толкова голям носа?

- Виж, аз пък имам големи уши - отвърнало усмихнато момиченцето - освен това имам една чудесна идея. Ела с мен и ще видиш. - Пояснила Катето.

            Тя си взела чанта и извадила от нея едно вълшебно моливче, нарисувала с него точно на третото стъпало една врата и казала щастлива:

- Тръгваме.

            Страшилището скочило след Катето. Озовали се в Страната на Карфичените човечета. Тия дребосъци щъкали насам, натам и правели хиляда и една островърхи кули, които обаче все падали. Страшилището веднага започнало да им помага. И понеже ходело на училище, то добре си било учило уроците по геометрия и строеж на кули, успяло почти веднага да довърши една от иглените кули. Цяла дузина карфици почнали да скачат от радост и да танцуват около новия си приятел. Десет от най-смелите карфичета решили да минат през вълшебната врата и да отидат да учат геометрия в страната на хората. Страшилището нямало джобче, но пък нослето му било от шарен плат и то заболо там своите приятели. На тръгване Катето и Сташилището помахали за довиждане и минали през вратата, като обещали скоро отново да се върнат и да гостуват на Карфичетата.

Десетте малки смелчаги слушали много внимателно в час от високото на голямото страшилено носле на Веселото Страшилище, което скоро след това научило човечетата на писане, рисуване и скачане на въже в междучасието.

А какво станало с опашатото Кате? То скрило моливчето в задния си джоб, за да нарисува една такава врата на третото стъпало и във вашето училище.

Как се правят игленици страшилище ни научи Крокотак ,  с веселата идея 

ДЕТСКИ РАМКИ от СD дискове 

Нашата работна маса е препълнена от материали: хартия, конци, дискове, плат, памук и дори нещо специално. 

Един от най-интересни за децата се оказа цветния памук, които бях оставила от Великден след като си боядисахме яйцата. Той изсъхна и аз го прибрах, за да влезе в употреба сега.  Това като идея за следващия път, когато ви остане нещо цветно у дома, приберете го и го пратете в Страната отвъд дъгата. 

Адреса е ясен:

Страната отвъд дъгата
ул: Под трите бора( единия е с прекършен връх)
вход: Къщичка с шарено покривче
пол: Ива, Вяра и Дарина и един татко който е все зад кулисите





Децата сами очертаха диска на плата. После изрязаха кръговете и с бод тропоска направиха малка бохча, която напълниха с бял памук.
Нарисуваха си очички от картон, налепиха си коси от прежда, вързаха панделки, и си украсиха чудовищата с вампирски зъби, а през това време не спираха да питат къде отишло Тъжното Страшилище.




Вие вече знаете края на приказката, а те я разбраха малко след като бяха почти налепили нослетата на Страшидлата ( Strašidla  им казват тук).
Неповторим ден ви пожелавам.

Жерава на Йе

       Имало едно време, някъде в Япония, едно малко заливче със седефен пясък. Там където морето достигало до бреговете му,  блестящите пръски морска пяна  правели света да изглежда от сребро. Скътано от бурите в сребристата светлина на заливчето, стояло малко градче. То било необикновено, защото всички къщички на градчето били от картон. Покъщнината също била от картон, столчетата били от картон, масичките били от картон и креватчетата били от картон, ала за  хората всичко било прекрасно и те се усмихвали сърдечно.  В края на града в малка картонена къщичка живеели две дечица - сестриче и братче на име Йе и Об.
   Децата били сирачета, те получили в наследство само къщичката си и един стар свитък, изписан от горе до долу с йероглифи.  Този къс хартия им бил непотребен, защото братчето и сестричето не умеели да четат.
  Йе била много сръчна и умеела да прави пайети от рибешки люспи. Тя всяка сряда ги продавала на пазара и така изкарвала прехраната за себе си и братчето си.
Един следобед, когато сенките се удължавали, а Йе все още седяла на пазара, пред нея спрял чуден странник. От далече личало, че е чуждуземец, дрехите му били от синя коприна, а на главата носел тюрбан завита звездна дантела вместо шапка.
 - Колко струват тези нанизи? - попитал човека.
 - Само две йени.
 - Ще ти дам две златни монети, ако ми кажеш каква е тайната за направата на пайетите- предложил мъжа.
   - Aко Ви кажа как се правят - отвърнало момичето - как ще съм сигурна, че няма да вземете прехраната от ръцете ми и утре да седите тук на мое място.
  - Аз съм като вятъра, който обикаля земята,  днес тук, а утре там.  Вълните на морето ме носят и никъде не оставам повече от един ден, и една нощ. Роден съм в далечна пустинна страна, там няма реки, нито морета. Ония които искат извадят вода копаят дълбоки кладенци в пустинята. Моят народ не умее да лови риба.
  - Тогава, защо ви е да знаете моята тайна.
  - Защото знанието е сила, бижу и занаят.
Йе подала двата наниза на чужденеца и му обяснила как се изработват пайетите. Преди да се сбогува, странника се обърнал и рекъл:
  - Защо във вашия град всички къщи са от картон?
  - Не зная - учудено отвърнало момичето. - Нима по света има домове направени от нещо друго?
  - Щом не знаеш използвай златните монети за да разбереш - усмихнал се странника. - А когато сгънеш хартиен жерав и той полети ще се видим отново. Нека ти кажа, че моя  народ строи къщите си от лилав планински кристал.
Йе била много учудена от думите на този пустинен човек и още същата вечер заедно с Об решили да използват монетите, за да се научат да пишат и четат. Те напуснали малката си картонена къщичка и със себе си взели само свитъка. 
Качили се високо в планината.  Там с блясъка на слънцето далече от света в един пещерен манастир живеел стар майстор калиграф на име Мисуко.
Шест години майстор Мисуко учил децата да четат, да изписват японските букви с мека четка и черно, въгленово мастило. Учил ги в изкуството на прегънатата хартия оригами, а златните монети им послужили за прехрана.  Йе се научила да прави прекрасни бели жерави, но нито един не успял да полети.
А когато и седмата година изтекла, Йе станала прекрасна девойка, а Об снажен, възмъжал момък.
Един ден докато се разхождали, Йе и Об видели как от върха на планината страшна буря приближава към родното им градче. Вятъра бушувал в долината, огъвал дърветата до земята, а твърдта се тресяла и жадно поглъщала една след друга малките хартиени къщички. Йе и Об били в безопасност, но сърцата им се изпълнили с безнадежност, тъга и жалост. 
 Йе прегърнала брат си и с насълзени очи, пуснала над бездната последния хартиен жерав който държала в ръце.
Вятъра грабнал бялата птица понесъл я високо, високо над бурята и над морето.
Когато се върнали в пещерния храм, стареца седял на пред входа със свитъка в ръце.
  - Време да си тръгнете, деца мои. Време е да слезете долу и да постройте града отново.
  - Но ние сме сами - уплашили се Об и Йе.
  - Не сте сами, всеки жител на града е жив. Хартията е лека и така бурята не е могла да нарани никого.
  - Дядо, но ние не знаем как?
  - Тук в свитъка, който донесохте е написано всичко. Всеки човек от града притежава такъв, но не всеки има желание да  използва силата му, за да разбере как се строи. Хората от нашия край са деца на морето. Дошли са тук преди стотици години, но въпреки това, лесно забравят, че през Сребърния залив на всеки петдесет години минава морският тайфун. Земята остава под прегръдките му равна като тепсия, всеки дом бива събарян и построяван наново. Ваш ред е да ги научите как да си върнат домовете отново и как да живеят със своя избор.
  Об и Йе слезли в долината. Об бил безстрашен и силен,  пръв започнал да строи новите домове, на избледнените от страха хора.  Йе му помагала, а в свободното си време отново правила нанизи от рибешки люспи. Край нея винаги седели винаги цяла дузина деца и тя сгъвала за тях играчки. Правела им нежни цедмилисти цветя, хартиени момичета, но най-много обичала да прави птици.

Колкото повече време минавало толкова по-красиво ставало картоненото градче. Всеки жител бил усмихнат и доволен, най-щастливи били децата. Над градчето се понесло поверие, че ако някой успее да направи хиляда жерава последния от тях ще полети сам и ще отнесе желанието на сърцето му високо до боговете.
Йе не забравила своя летящ жерав и с копнеж гледала към морето. Един ден видяла, как в заливчето закотвил чудноват, златоперест кораб. От него слязъл същия онзи чужденец, с шапката от намотана звездна дантела. 
  - Йе - рекъл мъжът щом я зърнал - научи ли защо вашите къщи са от хартия? 
  - Научих - свела очи Йе - разбрах, че знанието е сила, защото е способно да издигне градове. Не разбрах обаче, защо знанието е бижу.
- И аз дълго не знаех Йе, ала на този ден преди осем години разбрах. Видях  как то да блести по-ярко от рубин в ума на едно дете, а това дете беше ти Йе. - отговорил странника.
  - А нима може знанието да е занаят, да се ползва ден след ден без да омръзне и без да остарее? - последно попитала девойката.
  - Както хартията се огъва, така и човека се огъва. Огъне ли себе си, се научава да може. Знанието е занаят,  който всеки ден искаме да умеем и да даваме без ограничение. Ако то не е  в полза на хората, става само летяща непотребна хартия понесена от вятъра. Йе, аз следвам твоя жерав точно една година. Той ме върна тук, където света е сребърен и целият в морски пръски. Ако сърцето ти копнее да остане с мен, последвай ме, и аз ще ти дам своята душа и ще ти показа лилавия град на моя народ.




Фотографията е от Интернет... не зная кой е собственика. Но за мен тя беше много вдъхновяваща, при все че я видях след като бях вече написала приказката. Благодаря ви, че останахте и прочетохте горенаписаното.

   Съкратен вариант разказах преди няколко дни на една малка групичка деца които посещават  кръжока ми Сръчни ръчички. 

В началото на учебната година директорката на училището в което ходи Верето ми предложи да взема няколко деца и заедно да изработваме различни дребни неща. Проекти според сезона, възможностите на децата и най-вече желанието им да вършат нещо с ръчички. Това ме зарадва много, много, водя кръжока абсолютно безвъзмездно, но пък си имам учителски дневник и мини бюджет от 7лв. на дете за година с който трябва да набавим нужните ни материали. Разбира се голяма част има самото училище.

Дечицата са възраст от 6г. до 9г. и реших, че вярват все още в чудеса, в приказки и във свят в който всичко е възможно. Реших също, че ще е чудесно да им покажа дъгата такава каквато я виждам аз, цвят по цвят препълнена от възможности, без ограничения, без граници.
 Разбира се имах и притеснения, как да сложа да седне дете което сега иска да пее и да скача. Не съм тип който иска да се надвиква, затова измислих своя тактика. 
Преди да започнем дадена задача, разказвам на децата малка приказка която е основана на задачата. Миналия път беше оригами фигурка, след няколко дни ще пусна снимките от нея.

 Пиша приказката предварително преди всеки кръжок, или импровизирам на място като оставям децата да разкажат сами своята история.
От там са имената на главните ми герой от днешната ми история. 
Оставям обикновено приказката неразказана до края на кръжока и мига в който дечицата започват да правят пакости ги подсещам, че е време за следващата част, или за края. И така всички слушат и работят само ръчичките. 

Благодаря за съдействието на Крокотак, да може да ползваме някои от техните идеи.
Също така имам разрешение от директорката да снимам децата, да снимам и готовия проект, така че ще се радвам да останете с нас и да видите как заедно сме направили света по шарен.


Още исках да ви кажа, че въпреки години наред бях твърдо против в блога ми да вървят реклами, сега се наложи да променя това. Имам прекалено много снимки и където и да казвам фотосите за Страната отвъд дъгата бързо изчерпвам неплатените лимити, както за големина така и за трафик към блога. 
Разходите ми по закупуването на повече пространство са минимални, но с рекламите напълно ги покривам за това моля ви не се сърдете.

Поздрав от мен. 

Вече е лято...

Tам където босоногото лято, прекрачва в тревите... всички сме само деца нагазили в реката. 

Пет сезона 

Черен кос, мълчи.
Чака да оберем лозето.
Последен слънчев ден.

Оглушавам. 
Тишината е пълна
с първия сняг.

Маргаритки в росата. 
Нагазвам в тревите.
Слънцето ми завидя.

Светулки в полето,
запалват небето, 
в най-кратката нощ.

Босоногото дете
влезе в реката,
целия свят му е до колене.

 2012





Какво е детство без добри приятели, с които заедно да се посмеете.


Какво е детство без палачинки с касисово сладко и домашна лимонада? От които доволно да си оближете пръстите, малко след като сте си покапали тениската. 


Какво е детството без да може да тичаш бос в тревата и без да можеш да правиш кълбо напред където ти скимне.
Света е без граници за всичко дете. 

Какво е детство без приключение? Просто така за да потърсиш калинка.

Какво е детство без венче от глухарче? 


Незабравимо лято ви пожелаваме където и да сте, при баба на село, или в града в училищното игрище, под покрива на палатка на лагер в планината, не забравяйте да си вземете две шепи добро настроение и раница пълна с усмивки.

Слънчеви поздрави от Ива, Дари и Вяра. 

Просто разходки

Тази седмица есента напълно навлезе из нашите ширини.
В утрините има сребърна слана, я в следобедите златно слънце.
Прекарваме почти цялото време сред природата, събираме листа, шишарки и плодове.
Идва сезона на чудесните ябълкови сладкиши с канела, на чай от мащерка и щипки.
Затова днес малко ще ви разходя с нас, ей така за да вдишате от тукашния въздух и да се пренесете някъде другаде.

 Където пътеките са покрити с мъх и сухи листа. А в тревата винаги има роса.
Светлината струи на тежки кехлибарени панделки от небосвода, и отскача от цветове в прашинки полетяло злато.

Приказка за Старата и Новата година

   Фиу, фиуууу изсвирил чайника..

Ловеца Йозеф от рано се суетял. Свалил водата, отмерил в чашата две равни лъжички кафе и ги залял.

   - A, още и термоса, къде ли се е дянал.

Заподреждал, буркани, бурканчета и пакети по лавиците на килера.

- Както винаги - мърморел под мустак - зад всички тия щуротии.

Отрязал дебела порезеница, черен квасницов хляб и две солидни парчета сланина, завил ги в тънка неомачкана хартия и ги пъхнал в торбата. Отпил от кафето, и припряно се за обличал. Риза със столче яка, зелена шаячна куртка. Загладил ръкавите, опипал лъскавите пиринчени копчета и отново отпил от кафето си.

   - Хм... Вече стана пет, още само закуска за Кнофличек – почесал се по къдравата брада.

Грабнал ботушите от пред кюмбето, метнал торбата и кожуха през рамо, нахлузил зеленикавата филцова шапка с три малки фазанови пера и хлопнал входната врата. От двора се чул радостния лай на Кнофлик.

  - Хайде момче, четири хранилки имаме да обиколим, сол, моркови, ечемик за сърните да отнесем. Та и те да видят, че иде нова година.

Примачкал шапката връз челото си, погалил Кнофличек зад ушите и двамцата поели към моста.

   Сняг не белеел, защото още не бил завалял. Реката мълчала и само най - бързата вода неуморно се промъквала между заледените брегове. Гората ги очаквала, тиха и сънлива, обгърнала ги в мека прегръдка. Стъпките на ловеца ритмично хруптели по замръзналата земя. Кнофличек сумтял и изпускал топли кълбенца дъх.

   - Стъпваме като по захар, такава безснежна зима отдавна не е имало, нали приятелче?        

  - Прошепнал ловеца Йосиф. Прилича ми на ония мразовити зими от детството ми. Как рано само ме викаше баба, и как ми се спеше..

  - Пепичко, върви си умий очите - казваше. Миене преди първи петли, вънка на крана и оная ледовита вода, а после пътя в скреж през неделя когато се ходеше на църква. О, какви времена бяха.

  - Пепичко, аз отивам да дам зоб на животните, отива си Старата, иде Новата, по нещо да я познаят - викаше баба. - Па после ще ти намажа краец хлеба.

  - Бабо, бабичко мила, как е Снеженка?

  - Ела да я видиш, гледай да я не уплашиш, че е станала боязлива и нетърпелива. Иде и нейния час, чедо да има бяло козленце. Ела, погали я по коремчето... па като се роди яренцето и като се постави на крачета Йозифко, такова треперливо като сърненце и първата му работа е да иде да подири мляко от майка си. А като засуче, ще има да смееш кака върти опашле докато пие жадно. Погали я пак, па бягай на топло, сегичка идем и язе.

  Тик так, тик так и баба все се бави... Тик так, отмерва стенния часовник.

  - Бабо, разкажи ми пак онази приказка, за двете години, когато се днеска нощеска посрещат, изпращат.

  - Днеска е точното време Йозефе. Казват, че старата била като старица, но недей да им вярваш. Косите ѝ бели са, но бели и нежни като короните на цъфнали майски череши, очите ѝ сини са, дълбоки и ведри като небето през юли. Дъха ѝ от сочното есенно грозде, в полите бръшляни зелени, теменужки и жито класило. Година е Стара, но не е старица. С кош си отива препълнен и зноен от ябълки сочни от круши и сливи, ечемик, угоена царевица.

По живо, по здраво допроводваме я. Благодатна била е.

   - Бабинко, ами онази Лошата?

   - Нетърпелив си чедо мое. Като дрипава скитница си отива, че болни и дрипави са били и децата. Косите ѝ в пламъци, дъха ѝ от пушек, войни са горили земята. В нозете ѝ пепел, сушави буци и тръни и плевел. И боса пристъпва, като босите хорица бедни. А коша ѝ пълен с неволи, и глад озверял.

И само в очите ѝ сълзи от жал... за всичките тия терзания хорски. Че людете злоба садили и жънели после омраза. Не лоша годината е, а грешен бил е човека.

  - А бабо, Новата каква е?

  - Йозефе чедо помни... – казваше баба.

  - Стой Кнофличко, къде се загуби. Тука сме вече, гледай ги сърните колко са гладни. Чакай де, не ври се сега в краката ми. Да не искаш и ти морков гладнико - разсмял се гласно ловеца. - Готово, тръгваме рошльо. Чудна заран е и гледам, бая си доволен. Чуй Кнофли, след всичките тия години, не помня какво казваше баба за Новата Година. И мисля си, че никой не знае, и никой не помни. Да вървим момче, още три ни остават. Като захар хрупка скрежта под краката. Дано да е блага Годината Нова.

Гората е тиха катедрала заспала, и крачат ловец и куче оттатък реката.

Часовник отмерва искрици от злато... тик так... тик так...Тиктака.

Картинaтa e на Carpin

Прекрасни празници мили приятели. 

Коледна приказка

  

     Зима е, изнизала се годината като шарена броеница.

Заслушаш ли се ще чуеш медените звънчета да припяват вълшебно.

Тихо сега и слушай...

    През ония зими мраз сковавал земята, къщичките се гушели под меки снежни гугли, а от небето се сипел звезден прах. Отъпкана пъртина водела до дома на мелничаря. Скромни и мирни люде били мелничарите. На всекиго според джоба давали. Никого не наскърбили, и никого не обидили, живеели с божията благословия в мир и любов. Дори в най-мразовитите дни работа не спирала, прииждали купувачи не само за да смелят торба жито, ала и да побъбрят, и се порадват на умението на мелничарската жена.

   Слаба и дребна женица била, с ясен поглед и сръчни ръце, от сутрин до вечер шетала, старала се за трите си деца и месила хляб за цяло село.
В дните преди Коледа мелничаря товарел чували с брашно, меденки и канелени курабийки, дъхави хлебчета, и хрупкави пити, и ги откарвал към града. Децата връзвали медени ролнички* на шейната. С искрящ поглед изпроводили бащата си. Mахали дълго, дълго чак докато се скрил за хълма.
    Звънчетата тихо припявали, a меки били стъпките на коня в снега. Сам седял мелничаря и мислите му се към небето били отправени.
    "С божията помощ и таз година преживяхме... Андулка е скоро за сватосване, даде ли Бог добър жених ще я вземе. Бонифацек е умна глава, но бързи са приказките му и все e в неволя. Бог да го пази, но за мелницата той не е. Време има още много докато се изучи, пък после ще видим. Марушка, моя мила дцерушка*, в полите на майка си още. С божията помощ и таз година мина“
     Пътя сред полето се виел, и скоро съгледал от далече, че пътник пеша бодро крачи.
   - Стой Юлинко - на кобилата рекъл мелничаря - добра среща друже. И ти ли към пазара си тръгнал?
   - Бог с тебе и добър вечер - рекъл странника. - От далече ида, и на далече съм тръгнал. Нощта ме завари из вашите краища и дирех къде да отседна.
   - Качи се тогава, до града още път много има. Сам съм и спътник ми е само тая кобилка. Та казваш не си за пазара... Върволица се ниже сега към града. Суматоха, народ и търговци, един нещо купува, друг пък продава. Не е за разправяне, чудо голямо, ако ти се слуша ще думам... Че приказлив съм си аз.
Месарите сръчни наденици свински мотат, сланината солят, месото със зеле в качетата мачкат. Млекарката млада, познавам баща и, сметана предлага.
Ловеца домъкнал е от гората елени рогати, глигани, фазани. Месото им друже, не е за всеки, че малко е скъпо. Вода мразовита, но ври в коритата от лъскави, тлъсти шарани. Стопанките бързат, забрадките свиват, полите си мокри отмятат и пазарят се припряно. Че време е вече, че час не остана, софрата да кипрят, да пълнят шарана. На Коледа знаеш как е из нашия край. Без шаран се не сяда. Един за дома ще купя когато продам тези краваи, колачи, и меденки златни. Жена ми Пани* Либуше пече вече месец. Посуда и вино от дъбови бъчви, имел и пиво пенливо. Мирише на пушек, на сладка канела и медовина. Децата подсмърчат, подвикват, подскачат. Оченцата греят, търпение нямат...
И моите така ще са като се върна. Син имам, малък е още, ала за книга в торбите ще дири. Учението знай се, спори му.
Летос пръв на масата той е, на две ще разкроя ябълка златна, звездичка ли има там е в средата  здрави ще са децата.
Андулка е вече за женене девче*,  мъниста заръча ми, червени и сини. Че време е вече да кипри полите. На Щедри вечер ще ,,хази стршeвиц,, с петата ли падне към входната врата, у дома ще остане, ама обърне ли се ботата с върха към вратата... Сватове ще посрещам догодина.
Дцерушката Марушка, на всичко се радва, сърцето ѝ пълно, добро е. И рече ми само: „Тате, върни се ми по живо по здраво, и Дева Мария с тебе“
Сърцата са пълни, душите са мирни. На масата паничка в повече туряме, че гости нечакани може да дойдат, че ангели на земята тогава вестяват.
Така у дома е. Далеко, далеко, високо на хълма камбаната бие, в прозорците пламват светлици, и людете клякат в молитва за здраве. Тъй много говорих кажи ти сега, от где си и що?
   - Резбар съм, дърводелец човек, но бедно живея. В града и аз като тебе отивам, но по работа друга. Таз година подслон ще дълбая, и ясла от златно дърво и от слама, и Девa Мария, и Йосиф, и всичките овечки бели, и ангелите цялото божие множство, и най-после младенеца ще резбая. Но библейското слово мира ми не дава, родил се е Господ във вечер такава, когато звездите били на земята. В дворче бедняшко на пекарна в обора, и дъхави хлебове там се печели, и волове тихо в нощта замучали, и Святата Дева родила. Родила Живота. И не е напразна среща такава, че днеска ме срещна със тебе - пекаря.
Че има някой по-силен от хляба, по-верен и по-милостив от Бога.
Че хляба е дом, и дома ни празен без хляба. Че обич е Бога и тъма е без Бога.
Резбар съм аз, дърводелец съм само.
   - Дий Юлинко дий, че път ни очаква и работа да вършим, час не остана - пришпорил кобилката мелничаря.
  Два спътници тихо в нощта помълчали. Потропват копитата тихо, подрънкват звънчетата медни. Вие се пътя в полето, през леса. И в ранното утрото студено на Щедри ден, в града два пътника влезли.

   Поглеждам на горе, небето сияе, звездицата Божия диря, и клепки покрити с бели снежинки притварям в молитва. И зная, Надежда намерих, и Вяра, и Обич, и късче от нея ви давам, и късче от себе си също.


рисунките са на  Й.Лада ( J. Lada ) 



Ролнички са eто тези звънчета 

Овечки-овчици

Дцерушка, дъщеричка много мило и нежно казано.

Щедри ден- Бъдни вечер.

Пани Либушка към жена си... Госпожа Либушка.

hází střevíc -хази стршeвиц - традиция при която неомъжените момичета хвърлят обувките си зад гърба, според това как падне обувката се гадае какво ги чака през идната година с женитбата. 

Девче...děvče - девойче 

Прекрасни и вълшебни дни ви пожертвам от все сърце. 

Ането и Скришковците

       

     Когато в един дом се роди детенце, всичко се обръща на опаки. Цялата къща замирисва на сапун от лайка, прани, сушени, току що гладени пеленки и стълбчета от прилежно сгънати дрешки. Толкова подредено, че всяко нещо има ново место. В такива домове става така, че дириш едно, откриваш друго или никога не намираш онова което първоначално си имал на ум.
 Тук започва и нашата история.
    Как Ането откри скришковците или по точно така и хрумна да ги нарича когато се срещна с тях за първи път. На кратко историята на този мъничък народ не е с нищо така забележителна. А и кой обича за начало да чете тинтири минтири за отминали времена... Но ако някой попита за произхода им, мога със сигурност да твърдя, че е магичен.
Сред самите скришковци се носят стотина поверия за това, а споровете по въпроса са поне още толкова. Има истории за близкото им родство с картофените гномчета звучащи доста правдоподобно, ако се съди по заоблените фигури на някои дами знатни семейства сред тях. На всички им беше ясно, че няма как да не носят чертите и на дървесните мушморочета, заради твърдоглавието ми което беше направо пословично.
   И разбира се единственото неоспоримо доказателство бе едничката им вълшебна черта, наследена от водните шушумулчета: магическата мимикрия.
   Но да се върнем към нашия разказ, всичко започна когато мама откри, че и липсват две меки лигавничета с надпис ,,Сладко бебе" и ,,Всички обичаме Пюрета" и тъй като това е една прибрана майка след гладене и сгъване видя, че лигавничетата с надпис ,,Понеделник" и до ,,Неделя" бяха на място. В този миг мама реши да пропусне този важна информация поне до следващото пране, и следователно след няколко дни напълно забрави, че се е сетила, че лигавничетата са изгубени.
Не след дълго Ането защрапурка и затършува из цялата къща и доста неща изгубиха местонахождението си, просто потънаха ей тъй в дън-земя.
Докато един ден...
- Някой виждал ли ми чехъла, снощи оставих два, а сега е само един?- попита мама връщайки се от банята.
- Ооо, пак ли се изгуби нещо - рече тати сънен и седна на леглото.
- Ставаме - радваше се Анчето. - Може ли сутрешната приказка... за жабките... квак квак.
- Може, стига да спреш да скачаш палеца ми - засмя се тати.
- Кой иска палачинки? - рече мама ходеща е един пантоф и два обути чорапа - След приказката, бегом в кухнята.
За изчезналия и любимия червен чехъл с бял помпон отново се заговори на закуска.
Точно докато Ането размазваше боровинковото сладко на покривката в опит да имитира как прави тати номера с навиването. 
- Просто ми е чудно къде е изпълзял този път чехъла ми... ммм. Обикновено ходят по двойки - рече, умислено предъвквайки мама.
- Провери ли в ъгъла?
- В кой от всичките скъпи?
- Предполагам във всичките, Ани, пак капеш - заломоти тати Едам.
- Да, в нашата къща има поне сто и един ъгъла и в нито един го няма.
Тати повдигна вежди и започна да си маже нова палачинка.
- Анче Бибанче, ти снощи не ги ли обува? - почна пак мама.
- Не не, маминко...искам със сирене и със сладко заедно.
- Хм, онзи ден каза същото за татковите пантофи, а ги открихме напълнени с кубчета.
- Тати, нарежи ми палачинката - рече Ането и никак дори не погледна мама.
- Аз мисля момичета, че за всичката тази бъркотия е виновна феята на чорапчета. Добре си спомням Соня, случката преди години когато незнайно изчезна онзи раирания ти чорап с пет пръста, помниш нали?
- Да, но тогава след два дни търсене го открихме под раклата - отговори Соня.
- Тати каква е тази фея?
- Ани, това е една, много вълшебна фея. До днес редовно посещава моя шкаф с чорапи, после ги откривам не по чифтове и не на място.
- Разбира се понякога ти кърпи и дупчиците. Аз отивам да си обуя нещо... Вие приключвате ли вече?
- Мами и аз искам чорапки, сиви като на зайко - рече Ането.
- Сиви и меки да му е леко и да бяга на далеко...
- Ама, че бъркотия. Кой ще мие днес? - Попита тати.
- Аз не - измънка се мама.
Неделната палачинкова закуска свърши с татковото мърморене и миене на чиниите, колкото до пантофа, той също като лигавничета ,,Сладко бебе" и ,,Всички обичаме пюретата" не се намери.
Само как биха се чудели, ако знаеха истината за пакостниците.
   В дома на Ането живееха не един, нито два, а цели четири мъничета. Баба и дядо с двете си внучета и всичките носеха фамилията Клубичкови.
Бяха се нанесли още по времето, когато малката Аничка беше в пеленки, точно докато се учеше да гука и бръмчи бебешките ,,бла..бла.. блаболици,,
Често ставаше така, че мъничетата сядаха в креватчето и я слушаха какво бръщолеви защото бебето по онова време говореше на общоприетия език. После скачаха и я гъделичкаха по крачетата, галеха по нослето, напълно незабелязано от мама Соня. Само не ми казвайте, че не сте виждали как бебета се хихикат ей туй без да ги разсмивате.
Когато госпожата гладеше бебешките дрешки не пропускаха да я и се възхищават. Седяха си тихо върху листата на фикуса, полюшкваха крачката от последния лист и дискутираха как всъщност функционира ютията и що за опасно нещо е това. Баба Клубичкова винаги разказваше оная история за домашния гном, който бил изпран и изгладен по невнимание със спалното бельо, как после краката му се скъсили с цял сантиметър, а косата му станала от зелена, ярко червена.
Един ден господин Едам примъкна трите букови полици. Закачи двата бели шкафа, прибута старият обущарник в малкото складче зад кухнята, и се провикна с доволна усмивка:
- Соня, мисля, че имаш ново място за редене на бурканчета си.
Скришковците гледаха преместването с притаен от радост дъх най-сетне можеха да заживеят в прилично подреден килер. Всеки щеше да си има своя поличка и свое кътче за скришковски работи. Мама Соня със завиден ентусиазъм започна да подрежда. На горните полички се озоваха безчет малки бурканчета, прилежно надписани с нечетливия и почерк, с ръчно шити от карирана басма капачета и с удивително разнообразно съдържание. Чубрица със зелено капаче, бобков листа с оранжево, добромисл със синьо, розмарин с червено, майорана с бледо лилаво с бели точки. 
Бурканите с цветни капачета се харесаха на малките Клубичкови, чипоносокото Филип и сестричката му Зузанка. Късно вечер децата скачаха върху опънатите с ластиче басмени капачета, а после тихо се сгушваха и сладко спяха върху ухайните билки. На вторият рафт мама нареди шушкащи, хартиени пакети пълни с цветове от бъз, сушена коприва, шипки, лайка, сушеницветове от цариче и подове от глог. Висна две върви сбъчкани червени чушки, подарък от майката и на стената до прозореца на две малки златни пирончета. Провеси до тях на друго пиронче, торбата с домашна юфка, три тънки метличини чудодейна билка против бебешки неразположения.
Точно на торбата с яйчената юфка вечер сядаше дядо Клубичек и разравяше весели, а понякога и страшни истории от детството си. Как на младини яхнал водно конче, и как за малко да бъде убит от един охлюв с едно око докато се опитвал да защити беззащитните цветове на незабравката. 
На земята в килера се намъдри огромна стъкленица с кисели краставици, по някаква си бабешка стара рецепта която знаеха само жените от семейството на Ането. 
- Е? - цъфна мама Соня, кагато приключи с подреждането - Не ли чудесно?
- Нима са ни нужни всичките тези бурканчета, скъпа? - Затрещи се господин Едам. - Освен това не мислиш ли, че забравяш нещо?
- Още ли има? Да, еми да... боровинковите сладка, прасковените конфитюри - затюхка се мама.
- Соничке, та ти не остави място за моите инструменти.
- Твоите инструменти, аха как можах да забравя - рече шеговито - и те ли ще пречат тука? Ще си разделим обущарския шкаф, едната половина за сладката ми, другата за джунджурийките ти - отсече мама.
В този шкаф заживя Бабичка Кубичкова, като най-старателно съблюдаваше всичките мамини мармалади. Тя беше най-прекрасната баба на света и цяло сърце се грижеше за Филипек и Зузанка. Защото те бяха, как да кажем временно бяха без мама и татко.
Една лакома блатна кикимора беше сбъркала лъскавите елечета, на родители те им с крилцата на водните кончета и ги беше отмъкнала в калното си царство. Отначало обещаваше да ги пусне, стига само да и разкажат за всичките чудновати неща от живота на хората.
По късно обаче пожела да притежава някои от вещите за които разправяха скришковците.
Дядо Клубичек няколко пъти вече опитваше да преговаря с блатницата.
- Бълбукчета, мехурчета и трисста водни жаби... псс... псс... - клокочеше кикимората. - Какво си ми донесссъл тоззи път старче?
- Вземете, ако искате, най-ценната ми колекция от целофанчета, опаковки и златца от бонбони. Събирам ги от времето, когато бях дете - рече дядо и гласа му трепереше от тревога и мъка. - Ето моля, и нека ви кажа още, ние не сме крадци, ние сме почтени същества и ако сега взехме, то е защото така подло ни принуждавате.
- Нещо друго нямаш ли, сстари дребоссъко... псс... псс... да не мислиш, че сселуфанчета ти имат сстойносст - гледаше го тя с разногледите си очи които умееше да върти във всички посоки - Ссялото ми блато е оссеяно с такива паакофффки или както там и викате вие земните жаби. Бълкучета, непотребни. Дай ми друго, другоооо - гърлено гърголеше кикимората.
- Друго нямам - тихо рече дядо Клубичек.
- Донесси ми нещо ссенно и тогава ще оссвободя дъщеря ти и ззет ти. - сумтеше и изпускаше мехурчета. Мократа и водораслява коса се развя и кикимората шумно се потопи в блатото. Тъмните зелени очи на дядо Клубичек се напълниха със сълзи. Още колко време щеше да чакат той, баба и децата. Миличките мънички сирачета. Какво да донесат на тази злосторница мислеше си дядо натъжен и блед. У дома седна на торбата с юфка в килерчето и мисли докато мина цялата нощ.
На сутринта децата щастливо подвикваха, смееха се и дотърчаха със зачервени бузки.
- Баби, бабичко, ако знаеш какво открихме... какво намерихме.
- Знам, знам ви аз шушумулчета мои... Каква пакост пак сте свършили?
- Бабичко виж, виж - викна Филипек рошав и още по пижамка. Зузанка също светеше от вълнение.
- Какво, ооо... пантофа на Анината майка. Взели сте го - стресна се баба Клубичкова - Колко пъти да ви казвам... 
- Не пипайте, не пакостете само нежно се грижете и трудете. - запяха децата в един глас.
- Наша основна задача са цветята, мили мои - усмихна се баба.
- Да, бабо, - призна Зузанка - но ние мислехме...
- Знам какво мислехте, знам колко ви е мъчно и колко ви липсват те. - Почти без глас промълви баба. Погали Филипек по косиците, а Зузанка хвана за ръка и кротко я сложи да седне в скута. - Ела Филипко, ела и ти седни до мене.
- Но бабо, нали така взехме...
- Знам, че вие дойдохте с идеята да отнесем двата лигавника на Ането на онази мокра лакомница. Нали дядо ви, ви обясни вече каквото и да и дадем все не и стига... все иска още и още.
- Дядо каза, че ги е харесала, бабо - прошепна Зузанка, и почна да замотава крайчето на нощничката си.
- Почнала да ги носи на ушите си...като ,,Обисси" - запоясни възбудено момченцето.
- Разбира се, че ги хареса, и ги носи, още съска с неразбраната си реч. Дойде време да спрем да и даваме разни неща, иначе никога няма да ги пусне - тъжно каза баби Клубичкова.
Зузанка хлъцна гласно, а Филипек стисна юмручета и бузките му пламнаха от ярост.
- Само да бях по-голям - викна детето - щеше да видиш ти блатна скумрийо.
- Толкова ми се иска мама и тати да са у дома, щяха да се изненадат колко е пораснала Ането. Помнят я като бебе, нали Филипко?- отвърна тихо Зузанка.
- Бабо, защо ние не растем така бързо като човешките деца? - залюбопитства момчето.
- Защото ние сме магически същества. Израстваме само и единствено от умението си да обичаме. Преди много, много години, когато се появили първите домашни „скршитки” имали много магически дарби. Живеели като горските мушморочета из лесовете, осенявали с хармонията всички растения, помагали на хората в отглеждането на реколтата, в градинарство и у дома. Ала скоро хората забравили за земята, заживели без нея, и дарбите ни били напразни и безполезни. Съдбата ни била да бъдем близо да човека, ала и толкова неделима с тази на растенията, че въпреки всичко ние сме последвали човеците вътре в празните им домове и сме останали тук да се грижим за цветята които са далеч по-малко от полските. Магията изгубила значение, хората спрели да вярват в нея, а ние постепенно заприличахме на тях. Остана ни само вълшебното ни умение да сме напълно незабележими. И умението да се вслушваме в цветята, да ги обичаме и помагаме. Без нас ни едно малко семенце нямаше да поникне, ни една пъпка да цъфне. И колкото повече помагате, колкото повече цветя разцъфтят или семенца поникнат, толкова повече пораствате мили деца.
- Бабо ти колко пъпки си разцъфтяла?
- Почет нямат Филипко. Аз и дядо ти сме живели много, много лета.
- Последно при онази старата дама с цъфналите алоета, нали бабо - продума Зузанка.
- Да последно при нея... ах каква дама беше госпожа Яндова. Почти бях убедена, че тя умее да ни вижда. Деца зървали ли сте цъфнало алое? Толкова е рядко и толкова вълнуващо. Замирисва ми на килера от тогава, миризма на канела и ванилови ролки пълнени с бита сметана. Старата госпожа винаги имаше цяла дузина за внучета си. Те идваха така рядко, но пък оставаха цяло лято. Дядо ви точно тогава събра най-голямата част от колекцията си опаковки. Тогава...
- Бабичко, ами чехъла? - прекъсна я Филипек.
- Какво да правим сега с него - зачуди се Зузка.
- Върнете го на място деца.
- Аз ще го върна утре сутрин. - Викна мъничето и шмугна ръце доволно в пижамката.
- Не ти... - ощипа го Зузанка - аз ще го върна.
- Не.. аз, аз... - заупорства още по-силно Филип - Аз рекох пръв, и аз го намерих.
- Да, ама кой я взе пантофата а, а?- изплези се момиченцето. - Беше те страх, хм...
- Не знаех, че е неделя и всички спят до толкова късно, иначе и аз бих я взел.
- Стига вече - смъмри ги бабичка Клубичкова - чая в и изстина в напръстника, има отворен пакет със стафиди, госпожа Соня прави вчера щрудел яжте, а после се обличайте се. Докато се мотаем тук дядо вече ви чака горе на перваза в кухнята. Една кокетна теменужена пъпка се е заинатила. Зузко, ела да те среша като се облечеш.
Докато скришковците спореха малкото Аненце, събуди цялото семейство за сутрешната си приказка за жабчета. Госпожа Соня на връщане от банята откри, че е изчезнал червения и пантоф с бял помпон, но все пак имаше настроение за неделни палачинки с боровинково сладко. А тати разтърка сънено очи и се зачуди защо неделите са само веднъж в седмицата. 
На другата сутрин понеделнишки преди изгрев дядо Клубичек седна тихо на едно от бурканчета, и нежно започна да буди децата.
- Малки мушмулчета, мои шушмулчета, ставайте дали сте обещание да върнете чехъла днес.
- Още малко дядо, още мъничко -размърда са Филип върху оранжевото си басмено легълце.
- Аз ставам - скокна сестричето му. Разтърка сънени очички, почеса се по нослето, което досущ приличаше на малко грахче, приглади силно разрошените си косици с цвята на диви виолетки и измънка от джобчето си синя и розова панделка и започна да се сплита.
- Филипко, ако знаеш какво сънувах - рече.
- Спияяяя... не виждаш ли Зуз ама че си досадница.
- Поспаланко, забрави ли за пантофа - разсмя се звънливо момиченцето.
- Аз с радост ще чуя Зузанко, разкажи ми - отговори дядо, и се почеса по облачно меката си брада.
- Сънувах, че съм разцъфнала много, много пъпки, и вече съм пораснала колкото мама. Татко обеща да ме отведе в горското училище да се запозная с вълшебните същества и да науча имената на всички цветя по земята. Беше много пъстро, прелитаха тревните феи, и раздаваха на всички деца шапки от камбанки на зюмбюли за началото на учебната година. 
- Хмм... момичешки сънища - търкаше очи Филипек - аз дори не искам да ходя в това глупаво училище. Искам да ловя с ласо комари край потока, а не да се уча как да преговарям с вкиснати циклами, мушкати и теменужки като вчера.
- Аха, някой се е събудил сърдит - захихика се дядо.
- Това е защото той не иска да връщаме чехъла - издаде го сестра му докато навличаше последната от трите си широки дълги поли с малки кръгли джобчета. Такива поли носеха всички скришковски момичета. Те събираха там семена, листенца, прашец, а понякога дори и малки луковични. - Ако не побързаш скоро всички ще са будни, и после няма как да върнем пантофа. Зузка се разсмя и високото и гласче се разля крехко и остро като звън от кристално звънче. Филипек започна припряно да се облича, ризка и сиво панталонче, елече с осемнадесет различни по размер и форма джобчета. Сложи си най-отгоре любимото си зелено жакетче с шлифовани речни камъчета за копчета и заглади лилавата къдрава си косица.
Дядо Клубичек и децата измънкаха пантофката зад стария обущарски шкаф. Изтупаха я хубаво от един нахален паяк, който вече беше усукал малка мрежа върху белия мамин помпон.
Децата снощи до късно бяха обсъждали как точно да върнат взетото. Бяха решили, че най-безопасно е да вмъкнат пантофа под креватчето на Ането. Там винаги е пълно със забравени играчки, кубчета, беше повече от идеалното скривалище. Така никой нямаше да се чуди когато изведнъж се намери. Те тихичко се промъкнаха в спалнята. Мама Соня и Ането кротко спяха, татко беше вече на работа. 
Филипек се изчерви и се закиска - Виж, до колко късно спят хората... хаха.
- Точно ти ли го казваш - бръмна Зузка.
Дръннн... Зъннн... Зъннн... се чу изведнъж.
- Оле ле ле... - викна Филипек - Внимавай къде стъпваш Зуз.
- Бутнах това розово нещо - прошепна сестра му - ами сега? 
- Леле... какво е това - оцъкли се Филипек - има и бодлички дори.
- Не знам, виж го ти..
- Ехоо, вие там долу, вие кукли ли сте? - Обади се звънливо детско гласче.
- Аааааааааа- викнаха в един глас скришковците -майчицее...
- Какво правите с новата ми диадемата? Ането ги гледаше с сънени оченца подала главицата през ъгълчето на леглото само на крачка от Филипек и Зузка.
- Нн-нищо...нн- ние само, нищо не правехме с това нещо, само се опитвахме да върнем тази пантоо...
- Млъкни глупчо - сряза го Зузка. - Ние не знаехме, че това нещо е твое, и освен това е много страховито, не е никак прилично да оставяш опасни неща да се валят на земята.
- Не е страховита много е красива даже, това моята диадема - рече Ането - виждате ли има дупчици и там има по три халкички, а на халкичките има ягоди и сърчица. Когато я сложа и мама казва, че съм принцеса .
- Да, сигурно много ти отива и си красива, но когато се срешиш - почна да упорства Зузка. - За това ли има бодили?
- Това са зъбчета, не бодли, те държат прибрана косата ми.
- Може ли да я разгледам - попита Филипек и пристъпи наред - и мисля, че и така рошава си много красива - лека руменина се разля по луничавите му бузки.
- Може, ето. Виждам че сте открили маминия чехъл. Само да знаете как ще се зарадва.
- Ооо, да намерихме го, беше тук просто си лежеше... и ние...
- Да, под креватчето ти - додаде Зузи - и ние го извадихме.
- Толкова е чудесно, а ние вчера така го търсихме. Хей аз съм Аничка.
- Филипек на вашите услуги - изпъчи гърди скришковеца. 
- Можеш да ме наричаш Зузана - тя хвана полите на рокличката си и направи галантен поклон. 
- Вие не сте танцуващи играчки от приказките, нали?
- Играчки ли - обиди се скришковката - ние сме Магически Домашни Скршитки.
- Толкова сложно име - зачуди се Ането - скришки, какво криете мили скришковци? Какви магии можете да правите?
- Всъщност не сме чак толкова магически просто - добави Филипек - може да...
- Ние живеем у вас тук вече дълго време. - Възбудено го прекъсва сестра му - или може би вие у нас, е по-правилно да се каже. Тебе те познаваме от бебе.
- Вече не съм никакво бебе. Нямате ли специални сили, Филипко?
- Имаме само една.
- Каква е ?
- Умение да се сливаме със всичко наоколо и да сме напълно незабелязани - бързаше да се намеси сестричката му.
- Но, аз ви виждам.
- Чудно нещо е това, защо ли?- смънка Филип.
- Пак не си слушал внимателно баба. Аничко, виждаш ни първо защото си дете, а второ защото се скарахме. Когато се вълнуваме и започваме да искрим много по-силно тогава почти всеки можа да ни види. Ето виждаш ли колко по-лилава е косата ми и колко по-ясни са луничките на филипковото носле.
- Наистина ли се виждат Зуз? - Прошушна момченцето и бузите му лумнаха, а луничките му засияха още по-силно.
- Всичко това е много забавно - тихо се усмихна Ането. Пусна босите си крачета на земята и загащи пижамата си - ще ми разкажете ли още? Елате, ще си приказваме в кухнята. Тихо, да не събудим мама. Хайде, какво обичате за закуска?
Трите дечица безшумно излязоха от спалнята. Седнаха на пода в кухнята, и забърбориха като рояк пчелици.
А после играчка тук, моливче там, цветни петънца по тапетите, следи от малки пръстчета по огледалото и странното тихото шушукане на Ането, за което госпожа Соня малко почна да се притеснява докато готвеше за обяд яхния от петел. Ането обаче откри нови приятели с които можеше скача върху третата най-скърцаща дъска от дюшемето и на които да разказва измислените си заешки истории. Зузка и Филипек се возеха цял ден насам натам в джоба на ризката и съвсем не бях така тъжни за мама и татко.
Но повече няма да издавам следващите им приключения, за тях ще трябва да изчакате до утре когато заедно децата ще организират надбягване с охлюви в чест на една пакостлива блатница.