04 октомври 2011

Приказка за коминочистача





   
Тая вечер се сетихме за дядо. Той все казваше, че през есента цветовете избледнявали и се разтичали като лицата от стара войнишка фотография. Ала дядо беше художник, той знаеш много за тия неща. Кое как да забърка, кое как да нарисува и най-вече знаеше да гледа на света с други, различни очи. Знаеше да разпознава доброто от злото. Щастлив човек беше, обичаше есента. Седеше си и тихо ни разправяше за шепота на запалената печка, за шепота на сезоните. Баба плетеше червено-шарени чорапи за нас. А ние, кротвахме смълчани, вглеждахме се в сенките по стените, в сенките от огъня, и очаквахме сипкавия глас на дядо. През вечерите, през пътеките да ни отпрати пак някъде... където още не сме бродили.


Преди много, много лета селата били нагъсто, пътищата само от кръгъл каменен калдъръм. Хората живеели близко един до друг с радостите и с тревогите си. Домашните обувки спокойно лежели пред входната врата, а къщните порти винаги били отключени. Нямало в онова време неочаквани гости и непоканени пътници. Първите стъпки на есенна били стъпки на тихо падащи листа връз моравата, на разцъфтели през нощта димитровчета. Сутрешните мъгли мълчели и се лутали над земята, а комините започвали да въздишат и пъшкат. Прелитали първите устремени сажди подгонени от вятъра. Виждали ли, ли сте как камината не иска да се запали след морното лято. Кашля болна със запушени гърди, като старица, а първите сажди са просто пламтящи искрици усилие и вълнение.
Ала вечерите без запалено огнище и златна жарава, са вечери на тревожни мисли, на дълго очакване. Затова из селата преди хората да усетят калните стъпки на есента, минавали най-чаканите, но неканени гости.
В утринта бодро вървеше госта, очите му бяха сини. Косите му пепеляво руси, вчесани, но непокорни и палави като, че връз главата му е свито свраче гнездо. Дрехите му бяха втора кожа. Черното беше дар, бялото го плашеше като в най-страшните сънища. Обущата му бяха леки, ни шити ни лети. Без шнурове обути та да няма къде да се закачи ненадейно, из кривите кюшета, из трошливите керемиди.
Сечивата му бяха човешки, извити и тежки, данък за изгорените през комините надежди. Данък за всичките въздишки на камините. На стоманена тел, четка. На стоманено въже, тежко кръгло гюле. На прът метла от конски косми. На устата му все някоя свирукаща мелодия, искряща усмивка, мил поздрав.
- Добра е тази заран. Работна е тази заран - провикваше се из улицата.
А децата се разбягваха от праговете, влизаха в къщи и все глас крещяха.
- Коминочистача е дошъл. Бабо стига си пекла бухти. Да го викнем ли... да го викнем ли?
- Викнете го Якубе. Измети пред праговете Елишко. Почти са готови масловите бухти, ще го гостим, ако рече. А ти Ондро, иди кажи на дядо си в обора. Да се разберат и договорят по работата.
- Бабо - рече Елишка - не иде ли малко рано летос?
- Нивга не иде рано, дете.
А госта не бързаше, току се оглеждаше към небето, току към празната улица в есенното рано. И нито сечивата му тежеха, ни грижи имаше на сърцето. Само една тежка, мъчна мисъл да го глождеше и ей го на̀ пропаднал през стряхата, натежал и строшил покрива. Жена нямаше, чеда не му трябваха, по възраст не беше ни млад, ни стар. Дома вечер го посрещаше сестрата на родната му майка с треперливи ръце и уморени очи. А сутрин го изпращаше с благословия, и така от дете за него се грижеше. За туй чисто беше сърцето му, и безоблачно над главата му. Подсвиркваше, подритваше камъчетата и очите му шареха по къщурките, хем комините диреха, хем хората. Къде минеше го гощаваха, кой с каквото има. Кога по грош му даваха, кога само корица от хлебец. Ала ни се гневеше, ни се скъпеше за тия дарове, да преживя за цяла година стигаха.
Със стопаните говореше, всекиго познаваше, всекиго изслушваше. От бабините бухти най-обичаше. Една къташе за леля си, другите с децата седнал на прага ядеше.
- Чудни са ти бухтите тето Лидо, от ланските са по-сладки.
- Топли са затуй, пък и не минаваш често и си забравил сине. Духай да не си изпариш пръстите - рече му бабата.
Като хапнеше и пак тръгваше цяло село да обикаля. А дечурлигата го гонеха и подвикваха.
- Чичо разкажи ни някоя история, за комините, за пушека. За каквото знаеш.
- Сал една си знам - им думаше. - Ама нали вече ви я разказах.
- Кажи я пак.
- Веднъж Дядо Боже кръстосвал света, слязъл в едно село сред зима и тръгнал от къща на къща. Видел колко топло греят прозорците, как са насядали стопаните, видел че пресни питки ядът. Рекъл си: „Много се трудят тия души, ала дали са смирени и мирни. Ще почукам да видя, гости приемат ли.“ През всяка къща минал, де почукал отворили му, къде влязъл гостен бил. Зачудил се на тази доброта и радостен си отишъл. Разбрал Дявола какво станало, и силно се завидял на людете. Сред зима в комините се вмъкнал и черни пакости измайсторил. Всичките комини запушил, сажди черни в кюмбетата навлякъл. Ни искрата вече палела, ни пушека към небето ходел. Не могли да се стоплят селяните, ни могли да си сготвят, седели и мръзнели. Като задухала виелицата, хилел се Рогатия в комина... Кряскал, плашел децата, а старците седели и се кръстели умислени. Дожалело му на Господа, за тегобата на хората. Помощ да им прати решил. Взел от агнелите най-мълчаливите и ги предрешил. Светлите им дрехи, черни сторил, обуща леки им дарил. Крилете им скрил никой да ги не види, и познае. Па ги разпратил по земята, най-първо в онова село да минат, на всеки покрив да се качат, във всеки комин да погледнат. Саждите да изчистят, пакостите да оправят, Дявола да погнат чак до черното пекло. През всеки дом, минали ангелите, светлината върнали. Кога се на покрив качели най-близо до Бога били и тихо му вестявали. Докато работа вършели хорските желания към небето провождали. Това е, деца сега бягайте при домашните си. Деня е кратък, работа имам.
- Чичо, и ти ли си от небето?
- Знам ли, от дека съм... ама казват старите, че всички сме от там.
- Нашата баба все вика и все се гневи... Бягайте деца същински дяволи сте, ушите ви се зачервиха от пакости. Бягайте, че ще грабнем машите та по гърбините ви. - Смееха се децата. После и едно подир едно се изреждаха да пипнат саждените дрехи, и рошавата му четка. За щастие, за късмет, по обичая. Гледаше ги коминочистача и им се радваше. После поемаше към баира към горното село.
Там в първата къщица живееше слаба женица с дребното си детенце. До портата все го чакаха и кротко го питаха.
- При нас ще минеш? Един комин имаме, да го видиш.
- Ида, ида.
Скръцваха стъпалата кога на горе вървеше госта, тропваше таванската врата. Със свещ ходеше, да си огрее пътя, да види у тъмницата. Порутено беше покривчето. Опушен комина, мазилката му олющена. Чернилка имаше за триста дяволи, взема четка и почисти какво можа. Слезе отупа кюнците, нареди ги пак на кюмбето, па заръча на женицата.
- Щом работа свърша из село, отново ще дойда. Да се измаже трябва от вънка, комина. Искра може да литне, къщата ви ще подпали.
Заредиха се дни хладни, лепкава беше мъглата. Не смееше жената печката да запали. Вечер на тъмно седяха с детето, сутрин в студено се обличаха. Разболя се малкото, трескаво легна с челце огнено.
Една сутрин през заскреженото дворче, мина коминочистача. Донесъл си беше мистрия и вар. До вечерта маза, комина като нов направи. А после слезе при вдовицата и детето да поседне. Да ги запита как са.
- Разболя се Адамек. Лошо сторих, огън не палих от страх да не изгорим. Никой си нямаме. - Прошепна жената и тихо заплака.
Засрамен си тръгна коминочистача, по рано да беше дошъл. Що така се залута, та забрави обещаното. Натежа му на душата, криво му на сърцето, сълзи го душеха, стъпките си започна да си чува. Три дни дума не продума, зачуди леля му, и го поучи. Да иде да се изповяда, до параклисчето отвъд реката. Уж на там тръгна, па какво го накара върна се и се качи на родната си къща, на стряхата. Тихо шепна и поплака, ала като слезе рече.
- Ще ида при вдовицата, дар трябва да дам на детето.
- Ала какво, ние като тях сме - отвърна старицата. - Дърва да им дадем, ще ги изгорят. Хляб да им да дадем ще го изядат. Парица да им дадем, една не стига.
Ала отиде човека в малката къща. Лежеше, гореше детенцето. Косиците му мокри къдрици. Майка му тихо седеше, с кърпа чело му бършеше, нежно му пееше.
Приседна на кревата коминочистача. Наведе се и зашеметя, до мъничката главица.
- Адамко детенце златно, заради мене се разболя. Закъснях и ми тежи вината повече от воденичен камък връз раменете... нека ти кажа. Като съм се родил, баща ми дар ми дал; той вече не можел да го носи. Тежък бил, от как майка ми заминала за небето. На порив да се качи гредите ще строши, от мъка по нея. От Бога е този дар, коминочистачите да сме по-леки от всичките хора. Страх да нямаме, зло да не ни лови, през годините да минаваме бавно, болест и старост да не знаем. През мъката да гледаме, ама да не я познаваме. Тоя дар ти давам. Здрав бъди Ала знай душата ти по-близо до ангелските от колкото до хорските. Познаеш ли жал и тревога като човек пак ще бъдеш. Дарбата си другиму трябва да дадеш.
Целуна после детето и кротко се сбогува, и пак чисто и безоблачно му беше сърцето, але занаята вече не умееше. Като хората натежа връз земята.
Адамчето оздравя, и дядо стана и внуци много имаше. Всички коминочистачи бяха, само един художник беше. И беше нашия дядо.




Снимката е от... неизвестен, поне за мен фотограф.  

1 коментар:

  1. Изключителна приказка - и земна, и вълшебна... Развълнува ме! Поздравления от сърце!

    ОтговорИзтриване

Добре дошли, по тихите пътеки към нашата градина. Всяко ваше посещение е повече от гостуване. Всеки ваш коментар е поздрав. Останете, разгледайте и се почуствайте като у дома... Защото всеки ден е вълшебство, и съм щастлива да го споделя точно сега, точно с вас.

Related Posts Plugin for WordPress, Blogger...