Как слънцето заспа и какво разбра

Слънчо днеска се намуси,
че косите му са руси.
Гребенчето си забрави
рано в гъстите дъбрави.


Щръкнала му е косата,
плам запалва в небесата.
После крива му земята,
силно викали децата.


Люто с вятъра са скара
и го прати през върхари,
всички облачета бели
на далече да разстели.


После седна натъжено
долу не е подредено.
Ни житата са узрели,
ни тревите избуели.


И погледна много криво
и му стана някак сиво.
Чу го Буря от далече,
прегърна го и му рече.


Слънче*, миличко от злато
знам, че светиш цяло лято.
Никак не е нечовешко
да умориш тъй тежко.


Стига вече се сърди,
а легни си почини.
Дай ми шарките си ярки,
дай ми грижите си жарки.


После Бурята заметна
мократа си дреха летна.
И фуча, трещя, валя
а накрая се смълча.


С гъдел Слънчо се събуди
гледа дълго и се чуди.
От боите във водата
в чисто смее се земята.


Най отгоре за украса
като къдрава тераса
сплетена от седем цвята,
бляскава цъфти Дъгата.


Сам ли си макар и Слънце
по-мъничък си от зрънце.
Но с приятел сред дъжда
пълниш шепи в радостта.


Поздрав от нас... От Верето рисунчица, от мен лятно стихче, а от малкото Даринче... една мила думичка -Слънче.