Вчера видях едно мъничко сърцевидно листенце, златно но самотно лежащо връз сияещата зелена трева. Толкова неочаквано усещане на идеща есен в средата на лятото. Толкова скръбно усещане по загубените мигове, по това изгубено лято.
Пропиляно, трябваше да прекараме няколко седмици сред близките си, но мавър и да имаш дата и самолетен билет, макар и да имаш подреден куфар си оставаш само човек и в миг на слабост всеки план се проваля. За това споделям тия си мисли и пускам стих които написах за момичетата миналата година.
Листенце есенно се отрони
и вятърa немирно го поде,
към небето го подгони
на далече да го отнесе.
Листенце почакай за малко
бъди ти, от мен писъмце.
За моята миличка баба
с поздрав от цяло сърце.
Кажи ѝ от днес вече ставам
за школо, с тетрадка в ръка.
Кажи ѝ, че много се радвам
че уча, че пиша, чета.
Оставих у дома хвърчилата,
но имам прекрасни бои.
С тях нарисувах земята,
нали всеки ден се върти.
И зная, къде е далече
родината, близко сърце.
И чувствам се българин вече
макар и под чуждо небе.
Листенце побързай, не спирай
отнеси от мене таз покана.
На баба и дядо предай,
на гости ги чакаме с мама.
Понякога, когато мечтите ни се сбъднат разбираме, че всъщност не са това, което истински сме желали...
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Добре дошли, по тихите пътеки към нашата градина. Всяко ваше посещение е повече от гостуване. Всеки ваш коментар е поздрав. Останете, разгледайте и се почуствайте като у дома... Защото всеки ден е вълшебство, и съм щастлива да го споделя точно сега, точно с вас.